В началото на март той вече прекарваше във Филаделфия всяка събота и неделя. Почти винаги при нея имаше и някой друг и тя като че ли не се стремеше да останат насаме, защото отлетяха премного възможности, в които само една нейна дума би му донесла пленителен половин час на обожание насаме. И все пак той се влюби неусетно и започна неудържимо да мисли за брак. Въпреки че неговото намерение не само кръжеше из ума му, а даже стигаше до устните, той скоро разбра, че желанието му няма дълбок корен. Веднъж сънува, че се е сбъдвало, и се събуди вледенен от страх, защото в съня му Клара беше глупава, златото в косата й се беше изпарило и тя бе заприличала на избеляла слама, а от езика й, сякаш подменен, се сипеха тягостни безсмислици. Но тя бе първата изтънчена жена, която срещаше в живота си, и един от малкото добри човеци, които някога бяха поглъщали вниманието му. Тя превръщаше добродушието си в достойнство. Еймъри си бе изградил мнението, че благородните най-често или влачат добрината си като задължение, или я изопачават в пресилена сърдечност, без, разбира се, да се броят неизменните позьори и фарисеи (но тях Еймъри никога не включваше сред спасените души).
Света Цецилия
— Харесваш ли ме?
— Естествено — отвърна сериозно Клара.
— Защо?
— Преди всичко ние с теб имаме много общо. Някои неща, които идват спонтанно и в двама ни — или поне са идвали.
— Искаш да кажеш, че не съм развил заложбите си, както се полага?
Клара се поколеба.
— Е, не мога да отсъдя. Мъжът, разбира се, е принуден да преодолява много повече неща, а аз съм била заслонена.
— О, Клара, моля те, не го увъртай — прекъсна я Еймъри, — просто кажи какво мислиш за мен, ако нямаш нищо против!
— Добре, с най-голямо удоволствие.
Тя не се усмихна.
— Страшно си мила. Най-напред отговори ми на няколко въпроса. Болезнено самомнителен ли съм?
— Ами… не, суетата ти е безгранична, но за хората, които забелязват превеса й в теб, това може да бъде само забавно.
— Така значи.
— Но дълбоко в себе си ти наистина не си самолюбив. Можеш да попаднеш в третия ад на угнетението само ако помислиш, че са те обидили. Всъщност на теб ти липсва самоуважение.
— Два пъти в центъра на мишената. Как го правиш Клара? Ти просто не ми оставяш възможност дума да издумам.
— Така е по-добре, защото никога не мога да отсъдя за един човек какъв е, докато говори. Но аз още не съм свършила. Причината за тъй силната ти неувереност в себе си, макар най-сериозно да убеждаваш еснафите, случайно седнали до теб, че се смяташ за гений, е в това, че сам си си приписал какви ли не отблъскващи недостатъци и се опитваш да живееш според тях. Например ти все твърдиш, че си роб на уискито.
— Аз съм, потенциално.
— И разправяш, че си слаб характер, че ти липсва воля.
— Нямам капка воля — роб съм на чувствата, вкусовете, омразата си към скуката, на повечето от желанията си…
— Не е вярно! — Тя удари едно в друго две стиснати юмручета. — Ти си роб, окован, безпомощен роб на едно-единствено нещо в този свят — твоето въображение.
— Много интересно. Ако не си се отегчила, продължавай.
— Забелязала съм, че ако ти се иска да прескочиш за ден-два лекциите си, няма начин да не го направиш. Само че никога не вземаш решението си отведнъж, докато доводите да тръгнеш или да останеш са горе-долу ясни в съзнанието ти. Оставяш няколко часа въображението си да си поиграе е желанието и тогава избираш. Естествено, след малко свобода твоето въображение ти подсказва милион оправдания да останеш, така че когато решението ти се оформи, то вече не е истинско. Подправено е.
— Добре — възрази Еймъри, — но нима не е липса на воля да оставяш въображението си да се разиграва в нередното поле?
— Мило мое момче, тук е голямата ти грешка. Това няма нищо общо със силата на волята — безсмислена и безполезна фраза впрочем. Ти нямаш мнение — мнението, необходимо, за да решиш отведнъж, след като знаеш, че дадеш ли най-мъничка възможност на въображението си, то ще те подведе.
— Дяволите да ме вземат — възкликна удивено Еймъри, — ако съм очаквал да чуя подобно нещо!
Клара не възтържествува скрито. Незабавно смени темата. Но тя го накара да мисли и той стигна до извода, че е отчасти права. Почувства се като фабрикант, който, след като е обвинил в измама своя счетоводител, открива, че собственият му син, назначен на работа в същия отдел, подправя сметките веднъж в седмицата. Неговата бедна и наклеветена воля, която сам бе подхвърлял на собственото и приятелското обругаване, се изправи пред погледа му невинна, а способността му да отсъжда се потътри към затвора заедно с неуправляемото пакостно въображение, припкащо около нея с подигравателно доволство. Клара бе единственият човек, у когото той търсеше съвет, без да диктува отговора — освен може би в разговорите си с монсеньор Дарси.