Как обичаше всичко да прави с Клара! Да я придружава на покупки, беше рядък епикурейски блян. Във всеки магазин, където бе влизала, шушукаха за „красивата мисис Пейдж“.
— Хващам се на бас, че няма дълго да стои вдовица.
— Не е нужно да крещиш. Едва ли се интересува какво мислиш ти.
— Ама колко е красива само!
(Влиза етажният началник — мълчание, докато отмине, пресилено усмихнат.)
— От висшето общество е, нали?
— Да, но изглежда, че е обедняла, така поне говорят.
— Ох, момичета! Нали е прекрасна!
А Клара бе към всички еднакво лъчезарна. Еймъри подозираше, че търговците й правят отстъпки, понякога с нейно знание, друг път — без. Виждаше, че отлично се облича, че всяко нещо в къщата й е от най-добро качество и винаги я обслужва поне етажният началник.
Понякога в неделя отиваха заедно на църква — той крачеше до нея и се опиваше от капчиците мека влага, която оставаше върху страните й свежият въздух. Тя беше много набожна, от ранното си детство, и само бог знаеше какви висини достига и каква сила черпи оттам, когато се отпуснеше на колене и сведеше златистата си коса в светлината през стъклописите.
— Света Цецилия! — възкликна той съвсем неволно един ден и хората наоколо се обърнаха и ги изгледаха, свещеникът замлъкна насред проповедта си, а Клара и Еймъри поаленяха.
Беше последната им неделя, защото същата вечер той сам развали всичко. Не можа да превъзмогне себе си.
Вървяха в мартенския здрач, а беше топло като през юни и щастието на младостта изпълваше душата му, така че трябваше да заговори.
— Мисля си — подхвана той, — че ако изгубя вярата си в теб, ще изгубя вярата си в бога.
Погледна го тъй сепнато, че я попита какво й е.
— Нищо — отговори бавно тя, — само че петима мъже вече са ми казвали съвсем същото и това ме плаши.
— Клара, значи то ти е съдба!
Тя мълчеше.
— Изглежда, любовта за теб е… — започна той.
Тя рязко се обърна.
— Никога не съм изпитала любов.
Продължиха да вървят и той бавно осъзна колко много му е казала… никога не е изпитала любов… Изведнъж я видя само като дъщеря на светлината. Неговото същество отпадна от нейната висина и с прозрение почти като това на Йосиф, когато му се е разкрила безсмъртната святост на Мария, той почувства един-единствен копнеж — да докосне роклята й. А чу собствения си глас да произнася машинално:
— Обичам те, всичко благородно, което е заложено в мен, е… о, не мога да говоря, но, Клара, ако се върна след две години, когато ще мога да ти направя предложение да се оженим…
Тя поклати глава.
— Не — отвърна. — Никога повече няма да се омъжвам. Имам двете си деца и искам да съм изцяло тяхна. Харесвам те, харесвам умните мъже, а теб повече от всички, но ти ме познаваш достатъчно, за да знаеш, че никога няма да стана съпруга на умен мъж…
И внезапно млъкна.
— Еймъри.
— Какво?
— Ти не си влюбен в мен. И всъщност не си искал да се ожениш за мен, не е ли така?
— Виновна е здрачината — произнесе той недоумяващо. — Не усещах, че говоря на глас. Но те обичам… обожавам те… боготворя те…
— Ето, пак започваш — за пет секунди пробягваш целия си каталог от чувства.
Той се усмихна против волята си.
— Не ме изкарвай чак толкоз лека кавалерия, Клара, понякога наистина потискаш.
— От всички възможни неща ти най-малко си лека кавалерия — каза тя, наблягайки на всяка дума, хвана го под ръка и го погледна с широко отворени очи, а той зърна добрината им в гаснещата привечер. — Лекият кавалерист е вечен отрицател.
— Така ухае въздухът на пролет днес, такава топла сладост се таи в сърцето ти!
Тя пусна ръката му.
— Сега вече си добре и аз се чувствам великолепно. Дай ми една цигара. Не си ме виждал да пуша, нали? Е, запалвам си веднъж в месеца.
А после тази изумителна жена и Еймъри се надбягваха до ъгъла като две лудо палави деца, възбудени от бледо-синия сумрак.
— Утре ще избягам извън града — съобщи тя задъхано, спирайки в надеждния заслон извън светлината на електрическия стълб от ъгъла. — Грехота е да изпускам такива чудни дни, макар че аз май ги усещам по-силно в града.