— Точно такива са нощите — отплесна се Том, — най-лекият оттенък от друг цвят би ги развалил, би привнесъл в тях дошла екзотичност. Шпилове на фона на небе, обещаващо зора и синьо сияние по плочестите покриви — това събужда… по-скоро… болка…
— Сбогом, Аарон Бър! — провикна се Еймъри към пустия „Насау Хол“. — Ние с теб опознахме странни тайници на живота.
Гласът му олекна в тишината.
— Факлите угаснаха — прошепна Том. — О, Месалина, дългите сенки разчертават минарета по арената…
Наблизо отекнаха за миг гласовете на състудентите им и те се спогледаха с навлажнени очи.
— По дяволите!
— По дяволите!
Последна светлина замира и се разстила над земята — земята ниска и обширна — слънчевата земя на острията; вечерните духове настройват вече своите лири и блуждаят с песен — хор печален в коридорите и залите под дървесата; бледен пламък се мярка в нощта и отеква над кули — от замък на замък: О, виждащ сън и видение неуморно, изстискай листата на лотоса и запази аромата на краткия час.
Няма повече да чакаш сумрака на луната в усамотената долина на звездите и острията — вечното утро на желанията отмина във времето към земната привечер. Тук, Хераклите, намери ли в огъня и промените пророчеството, разпиляно в мъртвите години там, назад. Тази нощ желанието ми ще види в сенките на жаравата, в пламъци обвято, великолепието и тъгата на този свят.
ИНТЕРЛЮДИЯ
Май 1917 — февруари 1919
Писмо с дата януари 1918 от монсеньор Дарси до Еймъри, младши лейтенант в 171-ви пехотен полк, разположен в лагера Милс, остров Лъндън.
Скъпо мое момче,
Достатъчно е да ми пишеш само едно: че си жив. За останалото ми стига да се поровя из неспокойната си памет — този термометър, отбелязващ само трескавите състояния — и да те съпоставя с онова, което съм бил на твоите години. Хората обичат да бръщолевят и ние с теб ще продължим да си разменяме на висок глас нелепици през сцената, докато не падне последната безогледна завеса — шляп! — върху нашите глави, сведени в поклон. Но ти едва сега разпалваш вълшебната искрометна прожекция на живота със същия комплект от кадри, с които започнах и аз, така че трябва да ти пиша, макар и само за да надам вопъл за безмерната човешка глупост…
Това е краят на един твой етап: за добро или лошо ти никога повече няма да бъдеш оня Еймъри Блейн, когото познавах, никога вече няма да се срещаме, както се срещахме преди, защото твоето поколение става коравосърдечно, много по-коравосърдечно от моето, което бе захранено със соковете на двайсетте години.
Еймъри, напоследък препрочетох Есхил и в божествената ирония на „Агамемнон“ намирам единственото обяснение на нашето жестоко време — целият свят около нас се руши и най-ближното му съответствие е безнадеждното отдръпване в себе си на онова древно минало. На моменти мисля за нашите момчета там като за римски легионери, запратени през девет земи в десета от порочния град, за да отблъскват дивите орди… орди, по-страшни все пак от порочния град… още един сляп удар върху нацията, фурии, които преди години възхвалявахме, над чиито трупове тържествуващо блеехме до края на викторианската епоха…
А после — съвършено материалистичен свят — и католическата църква. Питам се как ще си намериш място. В едно поне съм сигурен — живота си ще изживееш като келт и ще умреш като келт, затова ако не използваш небето като вечно мерило на твоите идеи, земята непрестанно ще осуетява амбициите ти.
Еймъри, открих изведнъж, че съм вече стар. И като всички старци понякога си фантазирам, та за тия неща искам да ти разкажа. Доставяло ми е удоволствие да си представям, че си ми син, че може би на младини съм изпаднал в шемет и съм те заченал и че когато съм дошъл на себе си, не съм си спомнял за стореното… Това е бащинският инстинкт, Еймъри, безбрачието жигосва по-дълбоко от плътта…
Понякога си мисля, че обяснението за нашата дълбока прилика се крие в някой общ праотец, и установих, че единствената кръв, свързваща родовете Дарси и О’Хара, е тази на рода О’Донахю… като че ли Стивън беше името му…
Когато мълнията пада върху единия от нас, поразява двама ни: ти едва бе пристигнал във военноморския отправен пункт, а аз получих документи за пътуване до Рим и очаквам всеки миг да ми изпратят указания откъде да взема кораба. Преди още да получиш това писмо, аз ще бъда в открито море. После ще дойде и твоят ред. Ти тръгна на война като истински джентълмен, така както влезе и в колежа, и в университета, защото това бе твоят дълг. Нека самохвалството и кресливият героизъм останат за средната класа; отлично й прилягат.