(Розалинд става.)
Чуй! Свирят „Още веднъж ме целуни!“.
Той я гледа.
ЕЙМЪРИ
Е?
РОЗАЛИНД
Е?
ЕЙМЪРИ (тихо, приема поражението)
Обичам те.
РОЗАЛИНД
Обичам те — сега.
Целуват се.
ЕЙМЪРИ
Боже мой, какво направих?
РОЗАЛИНД
Нищо. Не говори. Целувай ме още.
ЕЙМЪРИ
Не знам защо и как, но се влюбих в теб, щом те видях.
РОЗАЛИНД
И аз…, аз… аз… но за тази вечер,
Разхождайки се бавно и безцелно в стаята влиза брат й, трепва и произнася високо: „Ох, извинявайте!“, после излиза.
РОЗАЛИНД (едва помръдва устни)
Не ме пускай, не ме интересува кой ме е видял.
ЕЙМЪРИ
Повтори!
РОЗАЛИНД
Обичам те — сега.
(Откъсват се един от друг.)
Слава богу, аз съм много млада и, слава богу — изключително красива, и, слава богу — щастлива, слава богу… (Замълчава, а после, в миг на неочаквано пророческо озарение, добавя.) Горкият Еймъри!
Той я целува отново.
Участ
За две седмици Еймъри и Розалинд бяха дълбоко и страстно влюбени. Придирчивостта на техните характери, провалила и на двамата немалко любовни връзки, бе заглушена от мощната вълна на чувствата, която ги връхлетя.
— Тази любов може да е безразсъдна — каза тя на разтревожената си майка, — но не е безсмислена.
В началото на март мощната вълна запрати Еймъри в една рекламна агенция, където той редуваше приливите на удивителна работоспособност с необуздани мечти за мълниеносно забогатяване и пътешествия с Розалинд из Италия.
Бяха непрекъснато заедно — за закуска, за обед и почти всяка вечер, — бездиханно притихнали, сякаш се страхуваха, че всеки миг магията ще се разсее и ще ги прогони от техния рай от рози и огън. А магията от ден на ден растеше, превърна се в екстаз; започнаха да говорят, че ще се оженят през юли… не, през юни. Целият живот се подчини на повелите на любовта, опитът, желанията, амбициите им се стопиха — чувството им за хумор пропълзя до затънтените ъгли на съзнанията им и се унесе в сън; предишните им увлечения им се струваха смешновати детински прищевки, за които не си струва да се съжалява.
За втори път в живота си Еймъри изживяваше пълно потресение и презглава се втурна да заеме мястото си в редиците на своето поколение.
Кратка интерлюдия
Еймъри крачеше бавно по авенюто, обзет от мисълта, че великата нощ — карнавалът на живата мрачина и мержеливите улици — е неотменно негова… сякаш най-после бе затворил книгата на бледните напеви и бе пристъпил в чувствените тръпнещи алеи на живота. Навред блещукаха рояци светлини, обет за нощ на улици и песен, и той вървеше в полусън през потока от хора, сякаш очакваше иззад всеки ъгъл насреща му нетърпеливо да се затича Розалинд… незабравимите лица на здрача да се слеят в нейното, неизброимите стъпки, само хиляди предвестия, да се споят в нейните; и мекотата на погледа й, погълнат от очите му, да го опие по-силно от вино. Дори мечтите му вече се превърнаха в далечен шепот на цигулки — летни придихания на летния полъх.
Стаята беше тъмна, присветваше само огънчето от цигарата на Том, който се бе изтегнал до отворения прозорец. Еймъри затвори вратата след себе си и се помая, облегнат на нея.
— Здравей, Бенвенуто Блейн. Как мина рекламната ти дейност днес?
Еймъри се просна на дивана.
— Гнусно, както винаги! — Пред очите му пробяга кадър от клокочещия ден на агенцията, но бързо го измести друг образ. — Господи, божествена е!
Том въздъхна.
— Не мога да ти опиша колко изумителна е тя — повтори Еймъри. — А и не искам да знаеш. Не искам никой да знае.
Откъм прозореца долетя нова въздишка — съвсем примирена.
— Тя е животът, надеждата и щастието, целият ми свят сега.
Той усети набъбващо потрепване на сълзи под клепачите.
— Милостиви боже, о, Том!
Горчива сладост
— Седни по нашия начин — прошепна тя.
Той седна в дълбокото кресло и протегна ръце така, че тя да се сгуши в него.
— Знаех, че ще дойдеш тази вечер — промълви тя — като топло лято, точно когато си ми най-необходим… Любими… любими…
Устните му пребродиха лицето й.
— Божествен е вкусът ти — въздъхна той.
— Какъв по-точно, мили?
— Сладост, ефирна сладост… — Притисна я към себе си.
— Еймъри — прошепна тя, — когато бъдеш готов, ще се омъжа за теб.
— Отначало ще живеем скромно.
— Недей! — възкликна тя. — Изпитвам болка, когато се упрекваш за онова, което не можеш да ми дадеш. Имам най-безценното, тебе, и това ми стига.