— Кажи ми…
— Но ти го знаеш. Знаеш го, нали?
— Да, но искам да чуя как го казваш.
— Обичам те, Еймъри, с цялото си сърце.
— Завинаги, нали?
— За цял живот… Ох, Еймъри…
— Какво?
— Искам да ти принадлежа. Искам твоят род да бъде мой род. Искам деца от теб.
— Аз нямам род.
— Не ми се смей, Еймъри. Целуни ме.
— Ще направя всичко, което поискаш — отвърна той.
— Не. Аз ще направя което ти поискаш. Ние с теб това сме ти, а не аз. Ти дотолкова си част от мен, дотолкова аз цялата съм…
Той затвори очи.
— Аз съм тъй щастлив, че се страхувам. Ами ако… ужас!… Това е върховният ни миг?…
Тя го погледна замечтано.
— Красотата и любовта отминават, зная… и настъпва печал. Навярно във всяко голямо щастие има малко тъга. Красотата е мирис на роза, а розите увяхват…
— Красотата е агония на принасянето в жертва краят на тази агония…
— А ние сме красиви, Еймъри, в това поне не се лъжа. Сигурна съм, че бог ни обича…
— Обича теб. Ти си най-скъпоценното му богатство.
— Не съм негова, твоя съм, Еймъри, на тебе съм отдадена. За първи път съжалявам за всички предишни целувки; едва сега разбирам какво може да означава еди целувка.
После палеха цигари и той й разказваше всичко за работния си ден и за дома, в който може би щяха да живеят. Понякога, когато особено се разприказваше, тя заспиваше в прегръдката му, но той обичаше и тази Розалинд — обичаше всички Розалинди, както никога не бе обичал в този свят. Неуловими, отлитащи, безпаметни часове.
Плувен епизод
Един ден Еймъри и Хауард Гилеспи се срещнаха случайно някъде из центъра, отидоха да обядват заедно и Еймъри чу една история, която го развесели. След няколко аперитива езикът на Гилеспи се развърза; като начало той сподели с Еймъри, че според него Розалинд е малко странна.
Тръгнали двамата с една компания на плуване в околностите на Уестчестър и някой споменал, че веднъж, когато посетила мястото, Анет Келерман скочила от някаква паянтова беседка, издигната на девет метра над водата. Розалинд веднага настояла двамата с Хауард да се изкачат догоре, за да видят гледката оттам.
Минута по-късно, както си седял на ръба и клател крака от високото, край Гилеспи се стрелнала сянка; Розалинд, разгърнала ръце в прекрасно лястовиче спускане, прелетяла във въздуха и се гмурнала в прозрачната вода.
— Разбира се, след това трябваше и аз да скоча и аз и едва не се пребих. Заслужавах си похвалата дори само заради храбростта, че се реших. Никой от компанията не опита. А представи си, после Розалинд събра нахалството да ме попита защо съм се присвил при скока. „Това никак не те улесни — каза ми, — само развали впечатлението от смелостта ти.“ Питам те, какво може да прави един мъж с такова момиче? Излишно е да се занимава според мен.
Гилеспи недоумяваше защо от началото до края на този обед Еймъри така блажено се усмихваше. Взе го за един от телешките оптимисти.
Пет седмици по-късно
Отново библиотеката в дома на семейство Конидж. Розалинд е сама, седи на дивана, мрачно и нещастно гледа в празното пространство. Видимо е променена — преди всичко малко е отслабнала; блясъкът в очите й е помръкнал; като че ли е остаряла с цяла година. Влиза майка й, загърната във вечерна пелерина. С един тревожен поглед прозира какво става с Розалинд.
МИСИС КОНИДЖ
Кой ще ти дойде на гости тази вечер?
Розалинд не чува, поне не отговаря.
Алек ще мине да ме вземе, за да ме заведе на пиесата на Бари „И ти ли, Бруте“. (Вижда, че говори на себе си.) Розалинд! Попитах те, кой ще ти дойде на гости тази вечер?
РОЗАЛИНД (сепва се)
А? … Какво?… Ами… Еймъри…
МИСИС КОНИДЖ (язвително)
Толкова много са обожателите ти напоследък, че прост не можех да се досетя кой от тях.
Розалинд мълчи.
Досън Райдър се оказа много по-търпелив, отколкото си го представях. Тази седмица не си му отделила нито една вечер.
РОЗАЛИНД (с безкрайно уморено изражение, съвсем несвойствено за нейното лице)
Мамо, моля те…
МИСИС КОНИДЖ
О, не ти се меся. Ти пропиля повече от два месеца по един предполагаем гений без пукната пара в джоба си, но карай, пропилей с него и живота си. Няма да ти се бъркам.
РОЗАЛИНД (сякаш повтаря отегчителен урок)
Много добре знаеш, че не е съвсем без доходи, и много добре знаеш, че печели трийсет и пет долара на седмици от работа в рекламата…
МИСИС КОНИДЖ
Което няма да ти стигне даже за обличане. (Замълчава, но Розалинд не отговаря). На сърцето ми са само твоите интереси, когато ти говоря да не предприемаш стъпки, за които ще съжаляваш до края на дните си. А и на баща си не можеш да разчиташ за помощ. Напоследък работите му не вървят добре, пък и той вече остаря. И твоята единствена опора ще бъде някакъв мечтател, приятно момче от добро семейство, но мечтател — умен, нищо повече. (Дава да се разбере, че сама за себе си тази черта е твърде отрицателна.)