Карлинг се прозина, но Еймъри, разпалил красноречието си, продължи:
— Едно време си блъсках главата за ред неща — защо хората се задоволяват с компромиси, откъде идва пол’ винчатото отношение към живота. Сега н’си блъскам гла-вата, н’си блъскам главата… — Така се стараеше да внуши на Карлингтън, че не си блъска главата, та изгуби нишката на разсъжденията си и заключи, заявявайки на всеослушание в бара, че е „телесно ж’вотно“.
— Какво празнуваш, Еймъри?
Еймъри поверително се наведе към него.
— Празнувам разперт’шинването на живота си. Велик момент е разперт’шинването на живота. Не мога да ти г’опиша…
Чу Карлинг да се обръща към бармана:
— Дай му една сода.
Еймъри възмутено тръсна глава.
— Дума да не става.
— Слушай, Еймъри, ще ти призлее. Пребледнял си като призрак.
Еймъри обмисли думите му. Направи опит да се види в огледалото, но дори след като примижа с едно око, успя да различи само предната редица бутилки зад бара.
— Трябва д’хапна нещо. Хайде да потърсим нещо… хран’телно.
Опита да намести на рамене сакото си леко и безгрижно, но откъсването от бара не бе по силите му и той се свлече обратно на столчето.
— Да отидем отсреща в „Шанли“ — предложи Карлинг и му подпъхна лакътя си.
С негова помощ Еймъри успя да задвижи някак краката си, та да го пренесат през Четирийсет и втора улица.
В „Шанли“ беше страшно задимено. Той съзнаваше, че говори високо, много стегнато и убедително, както си мислеше, за своето желание да тъпче хората с пета. Унищожи три грамадни сандвича, като ги изгълта наведнъж, сякаш бяха не по-големи от шоколадени блокчета. После в съзнанието му започна да се мярка Розалинд и се улови, че устните му беззвучно произнасят името й отново и отново. След което взе да му се доспива и през мъгляво равнодушие долови как някакви мъже във фракове, на-вярно келнери, наобикалят масата…
…Намираше се в стая и Карлинг му говореше нещо за възел във връзките на обувките му.
— Ккарай да ввърви — успя да изговори в дрямка. — Ще спя с тях.
Още алкохол
Събуди се със смях и очите му лениво обходиха помещението — очевидно стая с баня в добър хотел. Главата му бръмчеше и пред погледа му изплуваха, размазваха се и се разсейваха картина след картина, но освен желанието да се смее ни една от неговите реакции не бе ясно осъзната. Протегна ръка към телефона до леглото.
— Ало, кой хотел е тук?… „Никърбокър“? Отлично, донесете ми две уискита със сода…
Полежа известно време, гадаейки отпуснато дали ще му качат бутилка или две малки чаши. После се изтръгна с усилие от постелята и се потътри към банята.
Когато се появи отново, триейки се мързеливо с хавлиената кърпа, завари в стаята келнера с питието и изведнъж му се прииска да го избудалка. Но като се замисли, реши, че ще бъде под достойнството му, и просто му махна да се оттегли.
Хлътвайки в стомаха му, новият алкохол го сгря и разпокъсаните картини бавно започнаха да се подреждат в кинолентата на вчерашния ден. Той видя отново Розалинд, разплакана и свита сред възглавниците, отново почувства сълзите й върху лицето си. Думите й отзвъняха в ушите му: „Не ме забравяй, Еймъри, никога не ме забравяй…“
— Какъв ад! — преплете гласно езикът му, задави се и се строполи върху леглото, разтърсван от спазми на скръб. След малко отвори очи и устреми поглед към тавана. — Проклет глупак — възкликна отвратен и с могъща въздишка стана и посегна към бутилката. След още една чаша даде воля на всеоблекчаващите сълзи. Нарочно извика в паметта си дребни случки от отлетялата пролет, обличаше в думи чувства, които щяха да откликнат още по-силно на отчаянието. — Бяхме толкова щастливи — промълви, — толкова щастливи.
После отново не издържа и коленичи до леглото, заровил лице във възглавницата.
— Момичето ми… моето момиче… ох…
Стисна зъби тъй здраво, че от очите му рукнаха сълзи като потоци.
— …Момиченцето ми, единственото, което имах, единственото, което исках!… Върни се, върни се! Не мога без теб… не мога… колко сме клети… донесохме си един на друг само страдание… Ще я скрият от мен… няма да я виждам, няма да ми позволят да й бъда приятел. Така ни било съдено… така ни било съдено…