И после отново:
— А бяхме щастливи, безмерно щастливи…
Стана и в транс от чувства се хвърли на леглото, после лежа изтощен, докато бавно схващаше, че през изминалата нощ е бил безпаметно пиян и че в главата му отново се надига дива виелица. Изсмя се, изправи се и отново подири Лета…
По пладне налетя на една компания в бара на хотел „Билтмор“ и развалата започна отначало. По-късно смътно си спомняше, че бе спорил върху френската поезия с някакъв английски офицер, когото му представиха като „Капитан Мазола от пехотата на негово величество“, и помнеше, че на обяд се бе опитал да издекламира „Лунна светлина“; после бе проспал в дълбоко меко кресло почти до пет часа, когато друга компания го намери и го събуди; последва пиянско увещаване на несъвместими темпераменти за изпитанието на вечерта. Избраха си представление в кафе-театъра „Тайсън“, защото кувертът включваше четири питиета — пиесата бе за два монотонни гласа с объркани мрачни сцени и прекалени осветителни ефекти и се следеше трудно при твърде странното поведение на очите му. Впоследствие реши, че трябва да е гледал „Шегата“…
…След това дойде ред на „Кокосовата горичка“, където Еймъри отново си поспа на някакво балконче. А в „Шанли“ мисълта му почти си възвърна логичността и благодарение на грижливо водената сметка за броя на изпитите чаши се изля в съвсем ясна приказливост. Установи, че компанията се състои от петима мъже, двама от които са му бегло познати; разгорещено взе да отстоява правото си да плати своя дял от харча и гръмко упорстваше да уреди въпроса на момента за голямо веселие на масите наоколо…
Някой спомена, че на съседната маса седи известна кабаретна звезда, така че Еймъри се изправи, приближи се галантно и й се представи… което го въвлече в спор първо с кавалера й, а после и с оберкелнера, но понеже бе възприел позата на пресилено изискано благородство… склони да бъде отведен обратно на масата си, след като го отбиха с неопровержимо логични доводи.
— Решил съм да се самоубия — обяви неочаквано той.
— Кога? Догодина?
— Сега. Утре сутринта. Ще си взема стая в „Комодор“, ще се потопя в гореща вана и ще си срежа вените.
— Навлиза в зловещия стадий!
— Я му удари още едно.
— Ще обсъдим въпроса утре.
Но Еймъри не се поддаде на разубеждаване, поне не от доводите на останалите.
— На вас ставало ли ви е така? — попита ги с поверително снишен глас.
— Как иначе!
— Често ли?
— За мен е хронично състояние.
Това предизвика разисквания. Един каза, че понякога изпадал в такова отчаяние, че сериозно обмислял този изход. Друг се съгласи, че няма за какво да се живее. „Капитан Мазола“, който необяснимо как се бе присъединил отново към компанията, изрази мнението, че според него човек се чувства тъй предимно когато здравето му е влошено. Еймъри предложи всеки да си поръча по един коктейл, да размесят в него натрошени чаши и да го изпият. За негово облекчение никой не прегърна идеята, така че след като си допи чашата, той подпря брадичка на дланта си, а лакътя — на масата (най-изтънчената и незабележима поза за сън, както сам се уверяваше), и потъна в дълбоко вцепенение…
Събуди го притискането на жена о него, хубава жена с разпиляна кестенява коса и с наситеносини очи.
— Изпрати ме до къщи! — помоли го тя.
— Ей, здрасти! — премигна Еймъри.
— Харесвам те — съобщи му нежно тя.
— И аз те харесвам.
Забеляза в задния фон гръмогласен мъж, комуто някой от собствената му компания нещо разясняваше.
— Оня тип, с когото бях дошла, е отвратителен тъпак — поясни му синеоката жена. — Не го понасям. Искам да се прибера с теб.
— Ти пияна ли си? — усъмни се Еймъри с проникновена мъдрост.
Тя кимна свенливо.
— Прибери се с него — посъветва я той строго. — Нали с него си дошла.
В този момент гръмогласният мъж от фона се изтръгна от задържащите го ръце и се озова до тях.
— Ей! — викна свирепо. — Това момиче е с мен, къде се буташ!
Еймъри го изгледа хладно, а момичето се притисна по-силно в него.
— Пусни момичето — ревна гръмогласният. Еймъри направи опит очите му да изразят заплаха.
— Гледай си работата! — разпореди се той най-после и насочи вниманието си към момичето. — Любов от пръв поглед? — подсказа й той.
— Обичам те — нашепна тя и се сгуши в него. Очите й наистина бяха красиви.
Някой се наведе и произнесе в ухото на Еймъри:
— Това е Маргарет Даямънд. Пияна е, а е дошла тук е оня тип. Най-добре е да я оставиш на мира.
— Ами тогава той да си се грижи за нея! — кресна Еймъри вбесен. — Аз да не съм благотворително дружество, така де?