— Остави я на мира.
— Тя сама ми увисна на врата, по дяволите! Нека си виси!
Навалицата около масата се сгъсти. За миг като че ли скандалът беше неизбежен, но един мазен келнер започна да разтваря вкопчените пръсти на Маргарет Даямънд, докато освободи Еймъри от нея, при което тя гневно зашлеви келнера по лицето и пипна за гушата своя разбеснял се първоначален кавалер.
— Боже господи! — възкликна Еймъри.
— Да тръгваме!
— Побързай, такситата ще ни избягат!
— Келнер, сметката.
— Хайде, Еймъри. Край на любовта.
Еймъри се изсмя.
— Не можеш да си представиш колко истина има в думите ти. През ум не ти минава. Нали в това е бедата!
Еймъри по въпросите на труда
Два дена по-късно сутринта той почука на вратата на директора на рекламната агенция „Баскъм и Барлоу“.
— Влез.
Еймъри се вмъкна със съмнително несигурна стъпка.
— Добро утро, мистър Барлоу.
Мистър Барлоу намести очилата си за оглед и в напрежението да чува добре леко разтвори уста.
— Аа, мистър Блейн. Не сме ви виждали от няколко дни.
— Не сте — отвърна Еймъри, — защото напускам.
— Така значи… е… това е…
— Не ми харесва тук.
— Съжалявам. Смятах, че нашите отношения бяха съвсем… ъъ… колегиални. Вие правехте впечатление на старателен работник — може би малко склонен към екстравагантно писане…
— А на мен просто ми омръзна — грубо го прекъсна Еймъри. — И никак не ме вълнуваше дали брашното „Хеърбел“ е по-добро от другите. Всъщност дори не съм го опитвал. Така че ми омръзна да го хваля на хората… е, зная, че изпадам в запои…
Лицето на мистър Барлоу се втвърди с няколко степени от каляването на стоманата.
— Сам поискахте да работите при…
Еймъри не му позволи да продължи.
— Но мисля, че ми плащахте безобразно малко. Трийсет и пет долара на седмица — по-малко, отколкото печели един майстор дърводелец.
— Вие току-що започвахте. Не бяхте работили преди — хладно възрази мистър Барлоу.
— Обаче за моето образование са пропилени десет хиляди долара и за какво — за да пиша глупашките ви дивотии? А тъй като говорите за стажа на служителите си, ще ви припомня само, че държите стенографи, на които от пет години плащате все по петнайсет долара на седмица.
— Нямам намерение да споря с вас, сър — каза мистър Барлоу и стана.
— Нито пък аз. Само исках да ви осведомя, че напускам.
За миг останаха прави, невъзмутимо вперили очи един в друг, после Еймъри се обърна и напусна кабинета.
Кратко затишие
След още четири дена той най-сетне се прибра в квартирата си. Том работеше над рецензия за „Ню Демокраси“, където вече беше назначен на постоянна работа. Известно време двамата се гледаха мълчаливо.
— Е?
— Е?
— Боже мой, Еймъри, къде успя да си докараш тия синини по окото и ченето?
Еймъри се разсмя.
— Това не е нищо.
Съблече сакото си и оголи рамене.
— Виж тук!
Том подсвирна.
— Кой те нападна?
Еймъри отново се изсмя.
— О, всякакви хора. Биха ме. Факт. — Бавно намести ризата си. — Рано или късно трябваше да ми се случи, за което никак не съжалявам.
— Кой беше?
— Как да ти кажа, няколко келнери и двама-трима моряци, и, ако не се лъжа, случайни минувачи. Невероятно усещане. Струва си да те набият само за да го изпиташ. В даден момент краката ти не те удържат и преди още да си се проснал на земята, всеки те разкървавява за последно, после те ритат.
Том запали цигара.
— Един ден те гоних от сутринта до вечерта по целия град, Еймъри. Но ти все за малко ми избягваше. Предполагам, че си се завъртял с някаква компания.
Еймъри се строполи в едно кресло и му поиска цигара.
— Сега трезвен ли си? — подигравателно попита Том.
— Горе-долу. Защо?
— Да ти кажа тогава, Алек напусна квартирата. От доста време Техните го бяха подгонили да се прибира вкъщи и той най-после…
Болка прониза Еймъри.
— Жалко.
— Да, жалко. Ако решим да останем тук, ще трябва да си намерим нов съквартирант. Вдигат наема.
— Добре. Вземи когото искаш. Оставям тая работа на тебе.
Еймъри влезе в спалнята си. Първото нещо, приковало погледа му, беше една снимка на Розалинд, която бе възнамерявал да монтира в рамка, а междувременно я бе подпрял на огледалото върху тоалетката си. Погледна я, без нищо да почувства. След ярките портрети, които паметта му съдбовно бе вградила в настоящите му дни, тази нейна снимка изглеждаше странно недействителна. Върна се в общата стая.
— Имаш ли някаква картонена кутия?
— Не — отвърна Том озадачен. — Откъде да имам? Чакай, може да се намери в стаята на Алек.