— Ето те и теб, Жуане — посрещна го, извисила глас, жената с мокрите коси. — Ще минем и без „дон“-а, нали?
— Палецът ти е също като моя! — възкликна той.
— А ти държиш ръката ми, което е опасно, преди да си видял лицето ми.
Той я пусна мигновено.
Сякаш в отговор на негова молитва блесна светкавица и той жадно впи очи в тази, която седеше до него в мокрото сено на десет стъпки от земята. Но тя бе прикрила лицето си и той зърна само едно тъничко телце, тъмни, влажни, късо подстригани коси и нежни бели ръце с палци, извити назад като неговите.
— Седни — учтиво му предложи тя, когато мракът отново ги обгърна. — Ако се наместиш в тази хралупа точно срещу мен, ще ти подам половината от мушамата си, която ми служеше за непромокаема палатка, преди така грубо да нарушиш уединението ми.
— Поканен бях — весело отби нападката й Еймъри. — Сама ме покани, знаеш го прекрасно.
— Дон Жуан винаги успява да обърне нещата в своя полза — отвърна тя през смях, — но аз няма да те наричам повече така, защото косата ти е русочервеникава. По-добре ми издекламирай „Улалюм“, а аз ще съм Психея, твоята душа.
Еймъри засия, щастливо невидим през пелената от вятър и дъжд. Седяха един срещу друг в неголяма кухина в сеното, отчасти покрити с мушамата, а за останалото грижа имаше дъждът. Еймъри правеше отчаяни усилия да огледа Психея, но за зла воля светкавицата не благоволяваше да се яви и той чакаше, изгарящ от нетърпение. Господи! А ако не е красива, ако е четирийсетгодишна и е най-обикновена, боже мой! А я си представи, представи си само, че е луда. Но нещо му подсказваше, че последното предположение е недостойно. Провидението му изпращаше момиче, за да се разтуши, както бе пращало на Бенвенуто Челини мъже, за да ги убива, а той седи и гадае дали момичето не е лудо само защото така изцяло съвпада с неговото настроение.
— Не съм — промълви тя.
— Какво не си?
— Луда. Аз не си помислих, че си луд, когато те видях за първи път, така че не е честно ти да си го мислиш за мен.
— Откъде, по дяволите…
От мига, в който се срещнаха, Елинор и Еймъри можеха да подхванат „тема“, да замълчат, продължавайки мислите си наум, да произнесат след десет минути нещо на глас и да открият, че разсъжденията им са следвали една и съща пътека и са ги довели до сходни заключения, които на други хора биха изглеждали съвсем несвързани с първата мисъл.
— Кажи ми — попита я разпалено, като се наведе напред, — откъде знаеш за „Улалюм“, откъде знаеш какъв е цветът на косата ми? Как се казваш? Какво правиш тук? Отговори ми веднага на всичко!
Тогава блесна светкавица и сиянието отскочи надалеч, а той видя Елинор и за пръв път се взря в тия нейни очи. О, тя бе великолепна — бледа кожа с цвят на мрамор в звезден зрак, тънки вежди и очи, искрящи като зелени изумруди в ослепителното лъчение. Вещица на около деветнайсет, отсъди, едновременно зорка и мечтателна, с бледо очертана горна устна, пленително издаваща женската й слабост. Дъхът му спря и той облегна гръб назад о стената от сено.
— Сега вече ме видя — спокойно рече тя — и сигурно ще кажеш, че зелените ми очи прегарят мозъка ти.
— Какъв е цветът на косата ти? — попита я напрегнато. — Подстригана е късо, нали така?
— Да, подстригана е. Не знам какъв е цветът й — отвърна, потънала в мислите си, — безброй мъже са ме питали същото. Вероятно цветът й е неопределен, никой не се заглежда в косата ми за дълго. Но виж, очите ми са красиви, нали? Каквото и да кажеш, зная, че очите ми са красиви.
— Отговори на въпросите ми, Магдалена.
— Не ги запомних всичките… и не се казвам Магдалена, името ми е Елинор.
— Трябваше да се досетя. Приличаш на Елеонора — външността ти е като на Елеонора. Разбираш какво имам предвид.
Смълчаха се и се заслушаха в дъжда.
— Водата се стича във врата ми, братко по безумство — съобщи след време тя.
— Отговори ми на въпросите.
— Добре — казвам се Елинор Савидж. Живея в голяма стара къща на миля оттук по пътя. Най-близкият ми родственик, за когото мога да уведомя, е дядо ми — Рамили Савидж. Височина пет фута и четири инча, номер на часовника — три хиляди и седемдесет и седем. Нос — деликатно орлов, нрав — бесен…
— А мен — прекъсна я Еймъри — къде си ме виждала?
— Охо, значи си от ония мъже — отвърна тя надменно, — които трябва да налагат себе си като тема за разговор. Заповядай тогава, момчето ми, миналата седмица, както се печах на слънце зад един жив плет, чувам, че по пътя се задава мъж, който говори следното с приятно самодоволен глас: