Често отиваха да плуват и докато мързеливо се отпускаше във водата, Еймъри изключваше всички мисли от съзнанието си и лелееше само образа на трепкащи в омара пъстробагрени земи под слънце, ручащо през пияни от вятър дървета. Може ли човек да мисли, да се измъчва, да прави каквото и да е, освен да се плиска, гмурка и люлее на ръба на времето, когато гаснат месеците на цветята. Нека дните се изнизват — тъгата, спомените, болката отново да се пръкват някъде навън, но тук, още веднъж преди да тръгне на срещата си с тях, той искаше да се остави на течението и да бъде мил.
Имаше дни, в които Еймъри недоволстваше, задето животът се бе преобразил от плавно придвижване по прав път, простиращ се през съзвучно преливащи пейзажи чак до хоризонта, във върволица от бързо сменящи се несвързани сцени — две години на пот и кръв, нелепият бащински инстинкт, внезапно пробуден в него от Розалинд; получувствената, полуневротична напрегнатост на тази есен с Елинор. Той усещаше, че ще му трябва дълго време, по-дълго, отколкото изобщо някога щеше да намери, за да подреди тези тягостни снимки в албума на своя живот. Сякаш за половин час от своята младост той бе приседнал до банкетна маса и се опитваше да се наслади на пищни епикурейски блюда.
Даде си мъгляво обещание, че някой ден единството ще се роди. Месеци наред живя с усещането, че ту го носи реката на любовта и запленението, ту го засмукват водовъртежи, а във водовъртежите нямаше сили да мисли, искаше само да го подхване гребенът на нова вълна и отново да го понесе надалеч.
— Как си схождат безнадеждно издъхващата есен и нашата любов! — каза тъжно Елинор един ден, когато лежаха на брега, а от тях се стичаше вода.
— Циганското лято на нашите сърца — вмъкна той.
— Кажи ми — попита го тя най-после, — светла ли беше или тъмна?
— Светла.
— По-красива ли беше от мен?
— Не знам — отсече Еймъри.
Късно една вечер, когато се разхождаха, луната изплува и заля със смазващо великолепие земната градина, превърна я в царство на феи, където Еймъри и Елинор, бледи ефирни същества, въплътиха вечната красота в причудлива самодивска любовна игра. От лунния купол те свърнаха в петнистия мрак на някаква беседка, оплетена в диви лози, която насищаха тъй скръбни ухания, сякаш прозвънваше музика.
— Запали клечка кибрит — прошепна тя. — Искам да те видя.
„Драс!“ Лумване!
Нощта и разпуканите стволове на дърветата бяха като театрален декор и това, че се намираше тук с Елинор, въздушна и недействителна, се стори на Еймъри необяснимо познато. Помисли си как само миналото ни изглежда странно и невероятно. Кибритената клечка угасна.
— Тъмно е като в рог.
— Сега сме само гласове — пошушна Елинор, — слаби самотни гласове. Запали друга.
— Беше ми последната.
Изведнъж той я грабна в прегръдката си.
— Ти си моя, знаеш, че си моя! — извика диво… Луната се прокрадна през лозовите вейки и заслуша… светулките се спряха в шепота им, сякаш да откъснат погледа му от великолепието, сплело техните очи.
Краят на лятото
— „В тревите вятърът не вие, не вие вятър… от своите тайни вирове водата пие с огледалата си луната — погребва златен знак в студена литургия“ — напевно издекламира Елинор на дърветата, образуващи скелета на нощното тяло. — Призрачно е тук, нали? Я да пресечем гората и да намерим тайните вирове, ако можеш да водиш коня си, без да се препъва.
— Минава един часът след полунощ и ще видиш сто дяволи, докато стигнеш там — възпротиви се той, — а и твърде малко разбирам от коне, та да разседлавам после моя в абсолютна тъмнина.
— Не дрънкай глупости — най-неочаквано прошепна тя, след което се наклони от седлото си и лениво го потупа с дръжката на камшика. — Можеш да оставиш дъртата си кранта в нашата конюшня, а утре аз ще ти я пратя.
— Но утре в седем сутринта чичо трябва да ме изпрати на гарата точно с тая дърта кранта.
— Хайде, не разваляй удоволствието… и запомни, че си склонен към нерешителност, която ти пречи да бъдеш светлината на моя живот.
Еймъри доближи коня си до нейния, наклони се и сграбчи ръката й.
— Кажи, че съм решителен, иначе те смъквам от коня ти и те слагам да яздиш зад мен.
Тя го погледна, усмихна се и възбудено поклати глава.
— Хайде де!… Впрочем недей! Защо най-вълнуващите неща винаги са свързани с разни неудобства като например борбата, търсенето и ските в Канада? Впрочем май не съм ти казала — предстои ни да изкачим Харпъровото възвишение. Струва ми се, че по нашата програма това ще стане около пет часа.
— Ти си истински малък дявол — изръмжа Еймъри. — Ще ме държиш буден цяла нощ, а утре ще трябва да дремя във влака като емигрантски черноработник по целия път до Ню Йорк.