— Шшшт! Някой идва по пътя… да тръгваме! Е-хеееей!
И с този вик, пораждащ вълна от тръпки по гърба на окъснелия пътник, тя насочи коня си към гората, а Еймъри бавно я последва, както я бе следвал ден след ден през последните три седмици.
Лятото си бе отишло, но той бе посветил тези дни на Елинор — наблюдаваше я как, същински лек и грациозен Манфред, гради свои кули от мисъл и фантазия и как пие до дъно наслада от престорената темпераментност на юношеството, а на масата по време на обед двамата заедно съчиняваха стихове.
Когато Суетата целуна Суетата, а оттогава има щастливи сто лета, той в размисъл за нея, пред всички на земята, очите й римува с живота и смъртта.
„Във времето ще трае спасена любовта ми!“ — той каза… но накрая с дъха му отлетя и Красотата вечна, че влюбените двама, когато си отидат — отива си и тя…
Умът му беше вечен, очите й не бяха. Изкуството бе вечно, но къдрите й — не.
„И който на куплета ще учи занаята, да спре, ако е мъдър, пред мъдрия сонет“… Тъй всички мои думи (най-истинските даже) теб могат да възпяват през хиляди лета, но кой ли ще узнае, че си била, да кажем, ти на един следобед самата Красота.
Еймъри написа това един ден, замислен за безразличието, с което се отнасяме към „Смуглата лейди от сонетите“, и за това, че я помним далеч не такава, каквато е искал да я обезсмърти великият бард. Защото след като е творил с такова божествено отчаяние, желанието на Шекспир трябва да е било тази жена да остане жива навеки… а днес за нас тя не представлява интерес… Иронията е в това, че ако за него поезията е била по-ценна от жената, сонетът щеше да е само очебийно подражателна реторика и след двайсет години никой нямаше да го чете…
Тази нощ Еймъри беше за последен път с Елинор. Тръгваше си заранта и се бяха уговорили да направят дълги прощална разходка с коне на хладна лунна светлина. Беше му казала, че иска да говорят, да разсъждава разумно (тя имаше предвид да позира на воля) може би за последен път в живота си. Така навлязоха в гората и яздиха половин час почти без дума да отронят, ако не се смятат нейните прошепнати „Дявол да те вземе!“, с които удостояваше нахалните драки — а шепнеше проклятията си, както никое друго момиче на света никога нямаша да ги прошепне. После започнаха да се изкачват по Харпъровото възвишение и пуснаха уморените коне кротко да вървят.
— Господи, колко е тихо тук! — промълви Елинор. — Много по-самотно, отколкото в гората.
— Мразя гората! — произнесе Еймъри и потрепера. — Мразя всякакви листа и храсталаци нощем. Виж колко е просторно тук и колко е леко на духа.
— Дълго изкачване по дълго нагорнище.
— Окъпано в студена лунна светлина.
— И най-важното — ти и аз.
Нощта бе тиха, правият път пред тях, който извеждаше до края на стръмнината, рядко познаваше стъпки независимо от часа. Случайна негърска колиба, сребристо сивееща в набразденото от скалните сенки лунно сияние, изръбваше тук-там дългата ивица гола земя. Отзад чернееше лентата на гората — тъмна глазура върху бяла торта, напред се обтягаше високият заострен хоризонт. Стана още по-студено — дотолкова, че в тях се вгнезди мраз и пропъди от паметта им всички топли нощи.
— Краят на лятото — каза тихо Елинор, — Чуй копитата на конете ни — чат-чат-ч-чат. Случвало ли ти се е да те сполети такава трескавост, че всички звуци да се раздробят на порои „чат-чат-чат“, докато си готов да се закълнеш, че цялата вечност се е пръснала на безброй початквания? Така се чувствам аз сега — звуци от копита на стари коне… Струва ми се, че конете и часовниците се отличават от нас само по това. Човек не може да живее „чат-чат-чат“, без да изгуби разсъдъка си.
Задуха леден вятър, Елинор се загърна в наметката си и потрепери.
— Много ли ти е студено? — попита я Еймъри.
— Не, мисля си за себе си, за старата си черна същност, истинската, чиято изначална честност ме предпазва от крайната проклетия, като ме принуждава да осъзнавам собствените си грехове.
Яздеха нагоре покрай ръба на скалата и Еймъри погледна встрани. На около трийсет метра долу в ниското, там, където урвата срещаше равнината, чернееше малка река, пробождана от искренето на бързата вода.
— Гаден, гаден овехтял свят! — неочаквано избухна Елинор. — И най-жалкото нещо в него съм аз. Ох, защо съм момиче? Защо не съм глупава?… Погледни себе си, ти си по-глупав от мен, не много, но все пак, а можеш на воля да лудуваш и когато ти омръзне, да отидеш на друго място и отново да лудуваш, да се развличаш с момичета, без да се уплиташ в мрежите на чувствата, и да правиш каквото си поискаш, и винаги да има извинение за теб, а ето ме мен с ум, надарен за всичко, и въпреки това съм прикована към потъващия кораб на непредотвратимия брак. Ако бях родена след сто години, по-друго щеше да е, но сега какво ме чака? Трябва да се омъжа, подразбира се от само себе си. И за кого? За повечето мъже съм прекалено умна, но за да привлека вниманието им, длъжна съм да сляза на тяхното равнище и да търпя покровителственото им отношение към интелектуалните ми способности. С всяка пропусната за женитба година шансовете ми за първокласен мъж намаляват. В най-добрия случай мога да избирам съпруг от един или два града и, естествено, да се омъжа в подобаваща среда. Разбираш ли — наклони се отново към него, — харесвам умните мъже, и красивите също, и едва ли някой държи повече от мен на индивидуалността. Ох, а само в един човек от петдесет мъждука някаква представа за това какво е сексът. Фройд и прочие са ми известни, но е гадно всяка истинска любов на тоя свят да бъде деветдесет и девет процента страст и капка ревност.