Млъкна тъй неочаквано, както и започна.
— Разбира се, права си — съгласи се Еймъри. — Това е една отблъскваща, но непреодолима сила и тя е част от скрития механизъм на цялото ни поведение. Все едно актьорите да разкрият техниката на сценичните ефекти! Почакай малко да проследя до края мисълта си…
Той замълча в потърси подходяща метафора. Бяха се изкачили върху скалистото плато и яздеха по пътя наляво.
— Разбираш ли, всеки се нуждае от мантия, с която да загръща тази сила. Посредствените умове, второразредните платоновци, прибягват до останките от рицарската романтика, разредена с викторианско умиление, а ние, които се смятаме за интелектуалци, я потуляме, преструвайки се, че е друга страна от нашата същност, която няма нищо общо с просветления ни разум. Мамим се с илюзията, че осъзнаването й напълно ни освобождава от нейното робство. А истината е, че сексът е стаен в сърцевината дори на нашите най-чисти абстрактни разсъждения, дотолкова пропити сме от него, че замъглява погледа ни… Сега мога и искам да те целуна… — Той се наведе от седлото към нея, но тя се отдръпна.
— Но аз не мога… не мога да се целувам с теб сега… аз съм по-чувствителна.
— Не си по-чувствителна, а по-глупава тогава — заяви той, силно подразнен. — Интелектът не е по-сигурна застраховка срещу секса от условното благоприличие…
— Кое тогава е? — избухна тя. — Католическата църква или максимите на Конфуций?
Еймъри я погледна, наистина слисан.
— Това ли е твоят чудодеен цяр? — извика тя. — О, значи и ти си стар лицемер. Като хилядите смръщени свещеници, които държат във вечно покаяние кретените италианци и неграмотните ирландци с бръщолевиците си за шестата и деветата заповед. Но това също е мантия, патос, духовен грим и панацеи. Аз ти казвам, няма бог, нито дори ограничено абстрактно добро, затова то трябва да бъде изнамерено от отделния човек за отделния човек, тук, зад високите бели чела като моето, но ти си твърде голям позьор, за да го признаеш. — Тя пусна поводите и се закани с малките си юмручета на звездите. — Ако има бог, нека сега ме порази, нека ме порази!
— Дрънкаш за бога като закоравял атеист — сряза я Еймъри. Неговият материализъм, който винаги е бил съвсем тъничка обвивка, се раздра по всички шевове от кощунствата на Елинор… Тя знаеше, че е така, и това че тя знаеше, го вбесяваше. — И както повечето интелектуалци, които не успяват да си намерят подходяща вяра — продължи той с леден той — като Наполеон, Оскар Уайлд и останалите от вашия тип, ти грозно ще виеш за свещеник на смъртния си одър.
Елинор дръпна тъй рязко поводите, че конят се изправи на задни крака и Еймъри закова до нея.
— Така ли мислиш? — В гласа й отекна безумие и той замръзна. — Така ли мислиш? Тогава гледай! Сега ще скоча от скалата!
И преди той да се опомни и да й попречи, тя обърна коня си и главоломно полетя към ръба на платото.
Той се завъртя и се спусна след нея, тялото му — леден блок, нервите — оглушително раздрънкани. Не можеше да я спре. Луната бе зад облак и конят сляпо щеше да скочи в пропастта. Тогава, на някакви си три-четири метра от края на скалата, тя нададе пронизителен писък и се хвърли настрани — откъсна се от коня, претърколи се два пъти и замря в гъстия храсталак почти на метър от бездната. С неистово цвилене конят полетя надолу. След миг Еймъри беше до Елинор и видя, че очите й са широко разтворени.
— Елинор! — изкрещя.
Тя не отговори, но устните й се размърдаха и изведнъж в очите й избиха сълзи.