— Елинор, ранена ли си?
— Не, мисля, че не съм — едва промълви тя и се разплака. — Конят ми загина ли?
— Боже мой, как иначе!
— Ох! — простена тя. — Мислех, че и аз съм полетяла. Не съм разбрала кога…
Той внимателно й помогна да се изправи на крака и я повдигна да се качи на неговото седло. Така си тръгнаха към къщи — Еймъри вървеше и водеше коня, а тя, отпусната напред върху шията му, горчиво ридаеше.
— В мен има жилка лудост — заекна тя, — два пътя досега съм правила подобни работи. Когато бях на единайсет години, майка ми… полудя… започна да буйства. Тогава живеехме във Виена…
По целия път на връщане, давейки се, тя разказва за себе си и заедно с луната любовта на Еймъри пое към бавен заник. Пред нейната врата по навик понечиха да се целунат за лека нощ, но тя не можа да се хвърли към прегръдката му, нито неговите ръце се протегнаха да я посрещнат, както в седмиците отпреди. Застинаха за миг, ненавиждащи се с горчива тъга. Но както бе обичал себе си в Елинор, така сега Еймъри мразеше само своето огледално отражение в нея. Техните измислени образи се пръснаха в бледото зазоряване като разтрошено стъкло. Звездите бяха угаснали отдавна, проплакваха само вихрите на вятъра и мълчанието между… но оголените души са най-клетото нещо на света и скоро той закрачи към къщи, разтворил духа си да поеме нова светлина с изгряващото слънце.
Стихотворение, което Елинор изпрати на Еймъри няколко години по-късно
Тук сме, смъртни, отвъд песента на водите,
шепнем, клокочим, понесли товар от лъчи —
сияйно дете е денят ни, притиснат в гърдите…
шепнем нечути, с безстрашни пред мрака очи.
Блуждаем сами… дали с блясъка бяхме сродени?
Дълбоко във времето Юни си пусна косата…
Обичахме сенки — неясни мистични гоблени,
през неподвижния въздух втъкани в тревата.
Това бе денят… а нощта друга приказка става,
бледен сън под сенки на светли дървета —
духове звездни, които са търсили слава,
шепнат за мир сред жалбите на ветровете,
шепнат за старите вери от дните разбити —
младостта е разменна монета за радости лунни:
това бе импулсът, езикът познат на душите,
това бе дългът ви платен на лихваря Юни.
Тук, в най-дълбокия сън, край води — няма случай
да се върнеш: не трябва да помниш, което изтича —
слънцето слънце да бе, да не пееше ручей,
ние сме заедно… сякаш… Така те обичах…
Но какво ни отне тази вечер, щом лятото мина
и ни върна пак вкъщи — ливадата бе подменена?
Какво се изсмя от безплътните в мрак детелини?
Боже!… Изплашен, ти трепна в съня си… простена…
Отминахме вече… пред ужаса днес сме архива.
Странен метал от звезда, изгряла над нас.
Неуморният смъртен лежи край водата, заспива,
тук, до това подменено объркано Аз…
Страхът ми е ехо: на Покоя аз бях дъщерята;
сега сме лица, гласове… а и те ще отекнат:
шепнем полулюбовта си отвъд песента на водата…
Младостта бе за лунната радост разменна монета.
Стихотворение, което Еймъри изпрати на Елинор и което той нарече „Лятна буря“
Плах вятър, вехнеща песен и листопади,
плах вятър и вехнещ смях отдалече…
и дъждове, над полетата — глас се обади…
Нашият облак сивокафяв се издига и бяга,
плъзга се в слънцето, пърха напред — повлече
своите братя. А сянка на гълъб пада
над гълъбарника; клоните — пълни с крила;
по долината, през викащите дървета,
по-тъмната буря полита — и въздушни тела,
носещи с новото дъх от потъналите морета,
и строен слаб гръм…
А аз се надявам…
чакам мъглите и дъждовете по-черни —
по-силния вятър, съдбовното було развяващ,
по-щастливия вятър в косите й…
Както вчера
той ме къса и учи, в задъхани струя ме блъсва —
буря — и вятърът, който познавам.
Имаше лято, когато ни капка не пръсва;
беше сезон от горещия вятър обвяван…
Сега отминаваш в мъглата… косата ти лъсва
в дъждовни вълни… с дива ирония в устни студени,
който отчаяна радост разкъсва —
от това беше сякаш по-зряла в началото с мене;
като двойник сега пред дъжда все напред се носиш,
над полето се носиш с цветята издухани, обезстъблени,
със стари надежди и с мъртви листа и любови все още —
като сън пребледняла, от старите дни изнурена.
(Шепоти ще пропълзяват сред мрака нарастващ…
вълна ще замре над горите.)
Нощта идва вече —
къса от нейните мокри гърди тази блуза плющяха
на дните, сълзиста по сънните хълми се свлече
върху зеления ужас коси да простре…
Любов към здрача… Любов към блестящото утро… Вечер…
ведри дървета… нетрепващи върхове…