4. ГОРДЕЛИВОТО САМОПОЖЕРТВОВАНИЕ
Атлантик Сити. Към края на деня Еймъри се разхождаше по дървения кей, неспирното блъскане на застигащите се вълни го успокояваше, полускръбният мирис на соления вятър изпълваше ноздрите му. Морето, помисли си, съхранява своята памет по-дълбоко от невярната земя. То сякаш още нашепва за викингските лодки, браздили водния свят под гарванокрили флагове, за британските дреднаути, тези сиви бастиони на цивилизацията, които в един черен юли блъвнаха парата си в мъглата на Северно море.
— Това пък ако не е Еймъри Блейн!
Еймъри погледна от кея към улицата долу. Там бе спряла ниска спортна кола и едно познато засмяно лице се подаде от прозореца на шофьора.
— Слизай при нас, зяпльо! — изкрещя Алек.
Еймъри извика в отговор някакъв поздрав и изтичвайки по дървените стъпала, се озова до колата. Двамата с Алек се виждаха от дъжд на вятър, но през цялото време между тях оставаше преградата Розалинд. Което го огорчаваше. Той не искаше да губи Алек.
— Мистър Блейн, запознай се с мис Уотърсън, с мис Уейн и с мистър Тъли.
— Приятно ми е.
— Еймъри — приповдигнато забъбра Алек, — скачай в колата и ще те заведем в едно закътано гнезденце, където ще бъдеш изненадан с ободряваща глътка бърбън.
Еймъри обмисли предложението.
— Добра идея.
— Влизай тогава. Джил, отмести се малко и Еймъри ще ти се усмихне страшно мило.
Еймъри се намърда на задната седалка до една крещящо облечена руса красавица с алени устни.
— Здравейте, Дъг Феърбанкс — насмешливо го приветства тя. — От здравословни съображения ли се разхождате, или си търсите компания?
— Броях вълните — невъзмутимо отговори Еймъри. — Специалността ми е статистика.
— Шегаджия сте, Дъг.
Навлязоха в някаква безлюдна пресечка и Алек спря колата в най-дълбоката сянка.
— Какво правеше там в тоя студ, Еймъри? — попита той, докато вадеше изпод кожената постелка еднолитрова бутилка бърбън.
Еймъри се направи, че не чу въпроса. Наистина нямаше определена причина да отиде на брега на океана. Вместо да отговори, попита на свой ред:
— Помниш ли нашия излет до морето във втори курс?
— Как да не го помня? Когато спахме на верандата на павилиона в Асбъри Парк…
— Господи, Алек! Още не мога да повярвам, че и Джеси, и Дик, и Кери… и тримата са мъртви.
Алек потрепера.
— Не говори за това. Тия мрачни есенни дни достатъчно ме потискат.
Джил, изглежда, бе съгласна с него.
— Тоя твой Дъг нещо не е много весел — каза си тя мнението. — Я му дай да опъне една по-солидна глътка, добре ще му дойде, пък и не се намира всеки ден.
— От всичко, Еймъри, най-много ме интересува къде си сега…
— В Ню Йорк, повече или по-малко…
— Имам предвид тази вечер, защото ако не си запазил още стая, можеш да ми направиш услуга.
— С удоволствие.
— Ние с Тъли сме наели две стаи с междинна баня в „Рейниър“, а той трябва да се върне в Ню Йорк. На мен не ми се мести. Въпросът е: съгласен ли си да вземеш едната стая?
Еймъри беше съгласен при условие, че може да се настани веднага.
— Ключът е на администрацията. И двете стаи са на мое име.
Като отказа да се вози и налива по-нататък, Еймъри слезе от колата и без да бърза, се върна до хотела покрай дървения кей.
Отново го бе засмукал водовъртеж, дълбокият въртоп на безразличието, когато пресъхваше желанието му да работи, пише, обича или бохемства. За първи път в живота си той почти копнееше смъртта да прегази неговото поколение и да помете дребнавите му страсти, усилия и възторзи. Никога преди не бе виждал младостта си тъй безвъзвратно отлетяла, както в този ден, крещящо противопоставящ пределната самотност на това пътуване с буйната радост на излета отпреди четири години. Нещата, които в отминалия му живот бяха обикновено всекидневие — здравият сън, осезаването на красотата наоколо, силните желания, — се бяха изгубили и празнотата след тях запълваха само безмерно равнодушие и разочарование.
„За да държи един мъж, жената трябва да подклажда най-лошото в него.“ Около това изречение кръжаха повечето от безсънните му нощи, към които, предусещаше той, щеше да се присъедини и настъпващата. Съзнанието му вече разработваше вариации по темата. Неизтощима страст, свирепа ревност, стремеж да завладява и да смазва — това остана от голямата му любов към Розалинд; отплата за изчезването на младостта — горчив пясък под тънката захарна кора на любовния екстаз.