В стаята си той се съблече и след като се загърна в одеяло, за да се предпази от хладния октомврийски въздух, задряма в едно кресло до отворения прозорец.
Спомни си едно стихотворение, което бе чел преди много месеци:
Но нямаше съзнанието, че е изгубил нещо, не го сгряваше надеждата, която се ражда от загубата. Животът просто го бе отхвърлил.
— Розалинд! Розалинд! — Гласът му нежно вля името й в полумрака и стаята сякаш се изпълни с нейното присъствие. Влажният солен вятър просмука косата му, ръбче луна пропари небето, завесите изсветляха, призрачно замержеляха. Той се унесе.
Когато се събуди, беше много късно и тихо. Одеялото се бе плъзнало от рамото му и когато докосна кожата си, усети я овлажнена и студена.
После, на по-малко от десетина крачки от себе си, долови напрегнат шепот.
Вкамени се.
— Внимавай, нито звук! — беше гласът на Алек. — Джил, разбра ли?
— Да — промълви тя едва чуто, силно уплашена. Намираха се в банята.
После слухът му долови по-силен звук, идваше някъде от коридора вън. Неясни мъжки гласове и неколкократно приглушена чукане. Еймъри отхвърли одеялото и се приближи до вратата на банята.
— Боже господи! — Различи отново гласа на момичето. — Ще трябва да ги пуснеш.
— Шшшт!
Изведнъж някой зачука силно и настоятелно на вратата на Еймъри откъм коридора и в същия миг от вратата на банята излетя Алек, последван от момичето с алените устни. И двамата бяха по пижами.
— Еймъри! — тревожен шепот.
— Какво се е случило?
— Това са хотелските ченгета. Господи, Еймъри, правят проверка…
— Най-добре ги пусни.
Едва движейки крака, момичето се приближи след него — жалка разтреперана фигура в тъмнината.
Еймъри започна бързо да съобразява.
— Вдигни по-голям шум и ги пусни в твоята стая — напрегнато предложи той, — а аз ще я изведа оттук.
— Но те са и пред твоята врата. Няма начин да я изпуснат.
— Измисли си друго име.
— Няма да стане. Регистрирах се със собственото си име, а могат да ме открият и по номера на колата.
— Кажи, че сте женени.
— Джил казва, че едното от ченгетата я познавало.
Момичето се бе довлякло до леглото и се бе строполило върху него. Лежеше и злочесто слушаше чукането по вратата, което постепенно се превърна в блъскане. После се разнесе мъжки глас, сърдит и заповеднически:
— Отворете или ще избием вратата!
В тишината, последвала смълчаването на гласа, Еймъри почувства, че в стаята освен хората има и неща друго… Сияние окръжаваше скупчената фигура върху леглото, ефирно като лунен лъч с оттенък на застояло слаба вино, и някакъв ужас припълзя и надвисна над тримата… а там до прозореца, между разлюлените завеси, стоеше нещо друго, безлико и неразличимо, но особена познато… Две дълбоки прозрения едновременно добиха очертания в мислите на Еймъри. Всичко, което след това премина през съзнанието му, отне не повече от десет секунди по часовник.
Едната истина бе осенението, че всяка саможертва е безучастна — в смисъл, че онова, което наричаме любов и омраза, възнаграждение и наказание, не са по-необходими за принасянето й от датата в месеца. В паметта му пробяга с мълниеносна бързина историята на едно самопожертвувание, за което бе научил в университета: някакъв студент преписал на изпит; приятелят му по стая, в порив на привързаност, поел цялата вина върху себе си; под натиска на преживения позор цялото бъдеще на невинния сякаш притъмняло от разкаяние и поражение, а неблагодарността на действителния виновник препълнила чашата. Самопожертвувалият се сложил край на живота си — години по-късно фактите излезли наяве. Навремето тази история бе озадачила Еймъри и дълго не му бе давала покой. Сега истината му просветна: саможертвата не откупва свобода. Тя е като висока изборна длъжност, като унаследена власт — за някои хора в някои моменти тя е жизнено необходим разкош, носещ не залог, а отговорност, не увереност, а отчаян риск. Движещата сила на този акт може да доведе до гибел — самото преброждане на емоционалната вълна, която го е породила, може завинаги да захвърли апостола си на стръмния гол остров на безнадеждността.
…Еймъри прозря също, че сетне Алек скрито ще го ненавижда, задето щеше да направи толкова много за него…
…Всичко това се разкри пред взора му като върху ненадейно разгърнат свитък, докато недалеч от него го наблюдаваха онези две притаени и слухтящи сили: ефирното като лунен лъч сияние, обгръщащо момичето, и онова познато нещо до прозореца.
Самопожертвуванието е надменно и безучастно по природа. Во веки веков самопожертвуванието трябва да се върши горделиво.