Тогава той разбра какво бе доловил между завесите иа хотелската стая в Атлантик Сити.
5. ЕГОЦЕНТРИКЪТ СТАВА ХАРАКТЕР
Под стъклената колонада на някакъв театър Еймъри поспря и се загледа как първите едри капки на дъжда се разшляпват върху тротоара и се разстилат в тъмни петна.
Въздухът стана матово сив. Самотна светлина изведнъж очерта един прозорец на отсрещната страна, после втора, после стотици други затанцуваха и заблестяха наоколо. Гъстата, оловно тежка небесна светлина затлея в жълто под краката му. Фаровете на такситата из улиците прочертаваха ярки коридори по вече почернелия тротоар. Нежеланият ноемврийски дъжд подло открадна последния час на деня и го заложи при старата лихварка нощта.
Тишината в театъра зад гърба му се взриви със странен пукот, последван от глухия тътен на прииждаща тълпа, в който се вплете многогласна врява. Дневното представление бе свършило.
Той отстъпи встрани, дори леко се подаде под дъжда, за да стори път на навалицата. Едно момченце изтича отвътре, подуши влажния свеж въздух и вдигна яката на палтото си. Минаха три-четири забързани двойки. След това излязоха пръснати зрители и до един погледнаха най-напред мократа улица, после дъжда, изпълващ въздуха, и накрая — намръщеното небе. Последна се потътри гъста маса от народ и то задави с тежкия си мирис, в който се примесваха тютюневият дъх на мъжете и чувствената смрад от скашканата пудра на жените. След навалицата се изнизаха още няколко нестройни върволици, пет-шест самотници, един мъж с патерици, накрая трясъкът от вдигането на седалките вътре оповести, че разпоредителите са се хванали на работа.
Ню Йорк не да се пробуждаше, а сякаш се обръщаше в леглото си. Бледи мъже сновяха, стиснали под брадички вдигнатите си яки. Рояк уморени разбъбрени продавачки от някакъв универсален магазин се скупчиха с пронизително пискливи смехове на тройки под чадъри. Изтрополи отряд полицаи, успели сякаш с магическа пръчка вече да се скрият под мушамени пелерини.
Дъждът донесе на Еймъри будността и като застрашително шествие пред очите му се заточиха многобройните грозни лица на градската беднотия. Противната зловонна блъсканица в метрото — рекламите във вагоните ти се навират и се хилят в лицето ти като тъпоумни досадници, които не пускат ръкава ти, докато не разкажат още една история: дразнещото притеснение, че някой сякаш се притиска в теб; мъжът, решил да не отстъпи мястото си на жената, който я ненавижда тъкмо за това; жената пък го ненавижда, задето няма да го стори; в най-лошия случай отблъскваща фантасмагория от човешки дихания, парцали върху тела и миризми на храната, погълната от хората; в най-добрия — просто човеци, твърде разгорещени или твърде вледенени, уморени, тревожни.
Представи си жилищата, в които живееха тия хора — с подкожушени тапети, натрапчиво повтарящи мотива от слънчогледи на жълто-зелен фон, с цинкови вани и мрачни коридори, с неназовими задни парцели без стрък зеленини; там дори любовта се явяваше като подлъгване — подло убийство зад ъгъла, незаконно майчинство на горния етаж. И навред душна от пестеливост зима между четири стени и дълги лета в потни кошмари между лепнещи, стягащи зидове… мръсни кафенета, в които безжизнени изнурени хора си насипват захар с използваните си лъжички за кафе и оставят в захарниците твърди много бучки.
Там, където бяха събрани само мъже или само жени, още не бе тъй лошо; долното лъсваше, когато подло ги наблъскваха заедно като говеда. Жените издаваха някакъв срам, задето мъжете ги виждаха уморени и бедни — мъжете изпитваха отвращение, задето жените бяха уморени и бедни. Там имаше повече мръсотия от всички полесражения, които бе виждал, по-тягостно бе от всички същински страдания, замесени в кал, пот и опасности, в това обкръжение раждането, бракът и смъртта бяха омразни потулвани събития.