Не последва нищо. Не го и очакваше. Изглеждаше крайно невероятно Кървящата да е успяла да се сдобие и с лицето на Дрим, и едновременно с това да заблуди губернатора. Но все пак Уакс се поотпусна малко.
Олюля се. Поквара, беше уморен. Защо не беше убила губернатора? Във всичко това имаше нещо повече.
Уейн надникна вътре:
— Двама от охранителите може и да оживеят. Имаме хирург, който се занимава с тях.
— Хубаво — отвърна Уакс. — Изчакай ме горе.
Уейн кимна и изчезна обратно през вратата. Уакс прекоси стаята и отвори вратата за тунела в другия и край. Запали свещ и тръгна по стръмния под, предпазливо, с ръка на пистолета. Какво общо имаха губернаторът, насъскването на хората срещу Пътеследващите и личната „свобода“ на Уакс? Какво пропускаше?
Не откри Кървящата в тунела, но на половината път нагоре намери червената й пелерина. Беше я захвърлила, отчасти окървавена. А сетне видя, издраскана в дървената стена с нокът, груба рисунка с формата на човек.
Петънца изсъхнала кръв оформяха очите на човека, а така също и устата му. Издрасканите с кръв думи под него смразиха Уакс: Изтръгвам езика му, за да престанат лъжите.
Избождам очите му, за да замъгля погледа.
Ще бъдеш свободен.
17
Около половин час след, нападението на Кървящата Уейн влезе в изисканата тоалетна на губернатора. Само че в главата му това не беше тоалетна. Просто знаеше, че така трябва да се нарича това място.
Разбирате ли, Уейн беше разгадал кода.
Богаташите си имаха код. На всички им беше известен и го използваха като нов език, за да отсеят всеки, който не принадлежи към тях.
Обикновеният човечец наричаше нещата с истинските им имена.
Човек казваше: „Какво е туй, Кел?“
И му отговаряха: „Това? Ами че клекало.“
Човек питаше: „Какво се прави с него?“
А те отвръщаха: „Ами, Уейн, там клякаш, за да си свършиш работата.“
Имаше смисъл. Но пък богаташите, те имаха различна дума за клекалото. Наричаха го „клозета“ или „тоалетната“. По този начин, когато някой попиташе къде е кенефът, си знаеха, че е човек, когото трябва да подтискат.
Уейн си свърши работата и изплю дъвката си в тоалетната чиния, преди да пусне водата. Определено се чувстваше по-добре, че отново носи собствената си шапка, а фехтоваческите бастунчета са на кръста му. Беше прекарал поне час или два, пременен във фалшивите дрехи и физиономия на един от охранителите на Инейт. Ужасно неудобно.
Избърса течащия си нос и изми ръце, след което ги подсуши в една кърпа с инициалите на Инейт. Толкова ли се притесняваше, че хората ще избягат с хавлиите му? Е, шегата беше за негова сметка. Уейн нямаше никакъв проблем да избърше ръцете си с името на губернатора. Пъхна кърпата в джоба си и остави в замяна две ментови бонбончета, които беше взел от бара.
Оттам се замота и надникна в една стая, където губернаторът провеждаше среща с всякакъв важен народ, от онзи вид, който наричаше клекалото „тоалетна чиния“.
Може би, помисли си той, гледам на нещата по грешен начин. Може би не е код. Може би са толкова добре запознати с онова, което излиза от задниците им, че обикновените думи не са достатъчно точни. Също както териският език имаше седем различни думи за желязо.
Той кимна. Нова теория. Уакс щеше да я хареса. Уейн влезе в помещението с диваните, където бяха разстреляли охранителите. Уакс беше вътре с плик в ръцете, в който пусна някаква метална дреболия. Запечата плика и го подаде на млад куриер от персонала на губернатора.
— Бърза доставка — каза той. — Блъскай по вратата. Ако се наложи, я събуди… и не се плаши, ако те наругае или заплаши да те застреля. Всъщност няма да го направи.
Младежът кимна, макар че пребледня.
— Кажи и, че е спешно — каза Уакс. — Не и позволявай да го хвърли настрана, за да го прочете сутринта. Остани там, докато не е прочела написаното от мен, разбрано?
— Да, сър.
— Браво на теб. Да те няма.
Младежът излезе тичешком. Уейн приближи нехайно Уакс, като подмина отворената врата, водеща към паник стаята долу. Телата около нея бяха изнесени, но кръвта си оставаше.
— Ранет? — попита с надежда в гласа Уейн.
Уакс кимна:
— Сетих се за нещо, което може и да помогне.