— МеЛаан — каза Уакс, като порови в джоба на палтото си и извади нещо: — Разпознаваш ли това?
— Не предлагаш много, шефе, но бих казала, че е празна стъкленица.
— Вземи я със себе си вътре и изключи лампата — каза Уакс, като и подхвърли стъкленицата, докато в същото време Уейн се приближаваше да погледне. Тази работа изглеждаше интересна.
МеЛаан се оттегли и секунда по-късно блъсна вратата. Тя сграбчи Уакс за мъглопелерината — по някакъв начин все така заплашителна, въпреки факта, че беше по-ниска и от двамата.
— Откъде я имаш?
— От подгъва на робата на Кървящата — обясни Уакс. — Онази, която е носила, когато се е представила за свещеник.
— Това е светлоплесен — каза МеЛаан. — Биолуминесцентно гъбично образувание. Расте само на едно място.
— Къде? — попита Уакс.
— Родната земя на кандрите.
Уакс придоби разочарован вид:
— О. Значи можем да очакваме, че ще отиде там, нали?
— Не — каза МеЛаан. — Кандрите вече не са заточени там. Движим се сред обществото. Имаме домове, личен живот. Ако искаме да се срещнем с други като нас, си уговаряме среща в кръчмата. Родната земя е монумент. Светилище. Място, където се съхраняват реликви. Фактът, че наскоро го е посещавала, облякла тялото на някой, когото е убила… — МеЛаан потръпна видимо и пусна Уакс. — Призлява ми.
— Трябва да проверя — каза той. — Може да отсяда там.
МеЛаан скръсти ръце и го изгледа от горе до долу:
— Хармония казва, че всичко е наред — произнесе тя. — Можеш да влезеш през гробниците; следи за признаци от атиум и използвай другите си очи. Не използваме този вход много често, но вероятно за теб ще бъде по-удобен. Само не чупи нищо, блюстителю.
— Ще се постарая — каза Уакс и се обърна, щом един лакей надникна в коридора и се приближи със сребърен поднос, на който имаше визитка.
— Лорд Ладриан? — попита лакеят, като му поднесе визитката. — Каретата ви пристигна.
— Карета? — попита Уейн. По време на преследвания Уакс обикновено беше изцяло в режим „полет през града като покварен лешояд“. Защо му беше притрябвала карета?
Уакс взе визитката от подноса, след което кимна и си пое дълбоко дъх:
— Благодаря — той се обърна към Уейн и МеЛаан: — Пазете живота на губернатора. Ако открия нещо, ще ви изпратя вест.
— Какво има в каретата? — попита Уейн.
— Веднага щом пристигнах в имението, изпратих запитване — каза Уакс. — В града има един човек, който може и да знае какво е намислила Кървящата — лицето на Уакс беше замръзнало в мрачно изражение.
А, разбира се, помисли си Уейн. Той потупа Уакс по рамото. Срещата нямаше да бъде приятна.
— Кой? — попита МеЛаан, като гледаше ту Уейн, ту Уакс. — За какво говорите?
— Чувала ли си някога — произнесе Уакс — за група, наречена Котерията?
Уакс откри, че чичо му го очаква, удобно настанен във вътрешността на каретата. Нямаше телохранители. Кочияшът дори не поиска оръжията на Уакс, когато спря пред вратата. Да влезе във връзка с чичо си беше лесно; тефтерчето с часове за срещи изброяваше няколко от банковите кутии на Едуорн, регистрирани под фалшиви имена. След като назначи охрана при една от кутиите в продължение на седмица, Уакс беше открил вътре писмо с предложението да опита нещо друго.
Беше оставил вътре свое писмо. Което беше последвано от още едно, адресирано до него. В писмата никога не се казваше нещо полезно и Уакс за малко да се побърка, докато се опитваше да отгатне как се появяват. Но Едуорн сякаш знаеше съвсем точно кога пристигат новите от Уакс.
Уакс си пое дълбоко дъх и се покатери в каретата. Едуорн беше набит мъж, с подчертана, добре подстригана брада, костюм с чудесна кройка и толкова тънко и тясно шалче, че изглеждаше като разхлабена в края на дълга нощ папийонка. Ръцете на мъжа бяха отпуснати небрежно върху орнаментираната топка на бастун, а на лицето му имаше широка усмивка.
— Племеннико! — възкликна той, докато Уакс се настаняваше на мястото си. — Не можеш да си представиш радостта ми, когато получих бележката от теб, а и заради обещанието в нея, че няма да правиш опити да ме арестуваш. Колко мило! Веднага дойдох; имам чувството, че напоследък сме се отчуждили.
— Отчуждили? Опита да ме убиеш.
— А ти опита да върнеш услугата! — каза Едуорн и почука с бастуна си по тавана, за да накара каретата да се раздвижи. — И все пак — ето че и двамата седим сега тук, живи и здрави. Не виждам причина да се държим враждебно. Вярно е, че сме съперници, но си оставаме семейство.
— Ти си престъпник, чичо — каза Уакс. — Като се имат предвид нещата, които си сторил, не изпитвам особено голяма семейна съпричастност.