Само дето вместо от Оцелелия, този път всичко беше предизвикано от убиец психопат.
Трябва да го прави нарочно, помисли си тя, като се разхождаше из стаята. Опитва се да имитира онази нощ, когато са свалили Лорд-Владетеля. Народ на ръба на въстанието. Благородни домове, хванати за гушите. А сега…
А сега — реч. Губернаторът щеше да преживее звездния си миг пред тълпата, а тълпата щеше да долови резонанса, дори и да не разбира напълно какво се случва. Бяха учили за онази нощ още от малки. Ще го изслушат с очакването да е като Последния император, който бе говорил пред хората преди толкова време в нощта на смъртта на Лорд-Владетеля. Последния император се бе издигнал на власт заради прочувствените си думи.
Но губернатор Инейт не беше Елънд Венчър. В много отношения.
Мараси внезапно спря и отстъпи няколко крачки. Разхождаше се покрай вградените лавици и почти не им обръщаше внимание, но пък достатъчно, за да забележи нещо нередно. Тук, на тази дълга полица от недокосвани книги, три поредни бяха с изтрити в долната си част гърбове. Какво ги правеше различни? Бяха част от седемтомна колекция със суховати политически трактати, писани много отдавна от Съветника на боговете.
Взе едната и я разлисти, без да открие нещо интересно. Може би в последно време Инейт беше правил проучвания. Но… защо само третият, четвъртият и петият том бяха протрити? Взе друг и го отвори… и откри причината. В центъра на страниците беше изрязана дупка, която съдържаше ключ. Инейт не беше чел старите есета на Бриз. Просто забравяше в кой том е ключът.
Мараси извади ключа и погледна към самотното бюро в помещението. Имаше ли смелостта?
Разбира се, че я имам, помисли си тя, като прекоси стаята с развети поли. Пълномощията и на констабъл, заедно със загрижеността на Арадел за губернатора, и даваха законното основание да направи бързо претърсване. Познаваше закона не по-зле от всеки друг.
Освен това и беше известно, че законът е обект на интерпретация от страна на градските съдии, повечето от които бяха с благородническа кръв и нямаше да погледнат благосклонно на шпионирането срещу губернатора. Ето защо пръстите и трепереха, докато бързо опитваше ключа в чекмеджето на бюрото. Не влизаше. Тя помисли малко и опита едно място на пода, като онова на горния етаж, откъдето губернаторът беше извадил печата.
И естествено, под килима имаше скрит сейф. Завъртя ключа в него и беше удовлетворена от щракване. Отвори сейфа и бързо огледа съдържанието му.
Пистолет.
Пури. Не разпознаваше марката.
Пачка банкноти, привързана с канап. Достатъчно, за да бъде купена къща. Очите на Мараси се разшириха леко, но продължи да търси.
Връзка писма. Тях извади на бюрото с очакването да открие подробности за незаконна романтична връзка или нещо подобно.
Прегледа ги, а сетне се зачете по-внимателно и най-накрая седна в креслото пред бюрото и вдигна пръсти към устните си.
Писмата наистина съдържаха подробности за връзка — или по-скоро за много такива. Това бяха лични кореспонденции с водачите на домове из целия град. Макар и да използваха евфемизми и заобиколни названия, съвсем ясно и говореха за корупция.
Мараси чувстваше как изстива, докато преглеждаше писмо по писмо. Написаното беше непроницаемо. Съгласяваме се, че определени услуги ще бъдат извършени или Условията са приемливи, съгласно предишното ни споразумение. Но имаха дати и умът й бързо правеше връзките с бележките й в участъка. Това вече беше доказателство. Прегледа още от писмата. Да, съвпадаха със собствените и статистически анализи. Това бяха обещанията на Инейт за политически услуги в замяна на подкупи.
Заради завоалирания език не можеше да се нарече димящ пистолет — но най-малкото беше горещ. Още по-хубаво — Инейт бе добавял бележки към повечето писма, за да не забрави важни подточки. Ето например това, в което вероятно ставаше дума за обещание от Инейт да настоява за по-високи тарифи при импортирането на стомана, идваща извън града, в замяна на благоприятна сделка при закупуването на земя от член на собственото му семейство. Друго, по-скорошно, се отнасяше до съдийска длъжност, на която Инейт бе назначил издънка от семейство Хамъндес.
И досега беше подозирала корупция, но това беше разтърсващо — да го види, обсъждано по този начин, черно на бяло. Продължи да рови във връзката. Нямаше писма до семейство Лекал, основните му съперници. Нито до Уаксилий, видя с облекчение Мараси, нито по-стари, до предшественика му Едуорн Ладриан, чичото на Уаксилий.