Разбира се, че не би могъл да го направи. И Хармония го знаеше. Беше уловил Уакс за гърлото.
„Тамли си?“— изпрати мисълта си под формата на въпрос Уакс. „Хармония?“
Докосна ухо, преди да си спомни, че е свалил обицата. По необходимост, да, но точно сега беше доволен, че не я носи. Това нямаше да позволи на Бог да надникне в ума му — мислите му не бяха особено набожни.
Уакс крачеше в мъглата, докато някъде долу самотен автомобил пълзеше по моста. Кървягцата си играеше с него. Усещаше как пръстите и се прокрадват и пронизват черепа му, как бъркат из ума му. Виждаше съвсем точно какво прави тя и все пак не можеше да прогони въпросите, които тя повдига.
Уакс поспря в единия край на кулата. От тук виждаше края на града, където светлините се предаваха пред мрака на провинцията. Зад него градът беше озарен като огнен въртоп, хиляди и хиляди светлини, но електрическите жици все още не бяха прекосили моста. В покрайнините на Елъндел светлините спираха. Последните няколко висяха на моста като морски фарове, взиращи се в черния океан.
Копнееше за този мрак. Да скочи в него, да избяга от цялата отговорност, да престане да се тревожи за стотиците хиляди хора, които нямаше как да опознае, да се върне, за да помогне на малцината, на които може.
Свобода. Свободата, за Уакс, не бе отсъствие на отговорност. Не се съмняваше, че ако отново си тръгне, пак ще стане блюстител на реда. Не, свободата не беше липса на отговорност — а способността да постъпваш правилно, без да ти се налага да се тревожиш дали едновременно с това е грешно.
Не мислеше сериозно за този скок. Но известно време постоя, вгледан в тази тъмнина. Опитваше да надникне отвъд хората и смрачените предградия, за да види отново простотата. Поквара. Какво не би дал, за да се раздели с всички политици, игри и тайни в замяна на това един открит убиец да го предизвика на улицата.
Страхливец.
Негова собствена мисъл. Не идваше нито от Хармония, нито от Кървящата. От това още повече го заболя, като от удар в стомаха, защото знаеше, че е истина. Уакс си пое дълбоко дъх и отново се изправи, за да поеме личното си бреме. Обърна гръб на мрака и скочи от моста, след което отново се Тласна в нощта. Беше дошъл тук за миг самота, за да помисли.
Оказваше се, че не му се нрави накъде водят тези мисли.
19
Колкото и да му харесваха на Уейн всички интересни вкусотии, които губернаторът предлага, трябваше да признае, че не изпитва голямо съчувствие към бедата му. В края на краищата целият смисъл някой да е начело — като губернатора — беше в това хората да знаят кого трябва да убиват.
Нали заради това се провеждаха избори? На Инейт се падаше да е начело и да заповядва на всички и всеки, но когато на атентаторите им доскучае, не отиваха да очистят продавача на риба на пазара, нали? Отиваха при човека начело. Налагаше се да приемаш доброто с лошото. От една страна си имаше луксозните сладкиши по всяко време на деня. От друга можеше и да го издебне някой убиец в клозета. Така стояха нещата.
А на Инейт явно наистина му се искаше да се запознае с Железни очи. Да не побегнеш в провинцията, когато ти е известно, че по дирите ти е психопат, променчик и супер-аломант? Да, даваше си сметка, че е под прицел. Докато Уейн се влачеше след него и пътем взимаше подноса от една прислужничка, която правеше опит да се измъкне с недоядените вкуснотии, губернаторът спря на вратата за кабинета си.
— Нуждая се от няколко минути да помисля, да подготвя бележките си — каза той на Уейн и останалите охранители. — Благодаря ви.
— Но, сър! — настоя МеЛаан. — Не можете да оставате сам. Трябва да ви защитаваме!
— И какво ще направи който и да е от вас — попита Инейт — срещу някой, който се движи със скоростта на гръм от мълния? Просто трябва да се доверим на късмета си и да се надяваме, че констаблите ще успеят да се справят с това… създание.
— Не мисля, че… — започна МеЛаан, но губернаторът затвори вратата, за да остави нея, Уейн и двама други охранители в коридора.
Уейн завъртя очи и се облегна на стената:
— Вие двамата — обърна се към другите охранители, — вървете да наблюдавате прозореца под тази как-се-наричаше стая? Ние ще останем тук.
Двамата се помаяха. За момент изглеждаха така, сякаш се канят да възразят, но побързаха да се измъкнат по коридора. Питам се, помисли си Уейн, като сядаше на пода до вратата, дали вече не преосмислят избора си на кариера. Като се има предвид, че повечето охранители на губернатора вече са мъртви.