Тръгна през пещерата, като опитваше да си представи какво ли е било да се спотайваш на това място, докато светът навън умира, и да се питаш дали ще прекараш остатъка от живота си в капана на мрака. Прокарваше пръсти по стената, когато завиваше. Мястото беше голямо и открито, но съдържаше и поредица от по-малки, овални камери отстрани. Повечето бяха част от музея и съдържаха метални табелки с цитати от Основателите. В други имаше сцени от повторното построяване на света или други реликви като копия на Гривните на Хармония и Гривните на скръбта.
Една цяла камера беше посветена на Словата на Основателите, книгите на Хармония, преданията, познанието и собствените му свети спомени за случилото се със Света от Сажди. Поредната камера съдържаше томове от други основатели, някои от които смятани за свят канон от различни секти, докато трети, като „Докситий“, определено си бяха апокрифи. Уакс беше правил опити да изчете това чудо. Справочниците с информация за авторски права бяха по-интересни.
Помая се в една камера, посветена на Оцелелия, в която имаше стотици негови визуални интерпретации от различни художници, някои съвременни, други древни. Сред хората от последните дни бе съществувало трескаво очарование около посмъртните му
„привидения“, макар че самият Хармония ги отдаваше на Безликите безсмъртни.
Отекващите гласове го накараха да продължи напред. Уейн вероятно щеше да му проглуши ушите, задето е объркал горките хора, вместо просто да им каже какво прави тук. Разбира се, Уейн вероятно щеше да ги убеди, че е самият Лорд-Владетел, а след това да ги накара да му приготвят нещо за хапване, така че реши да не тревожи решенията си с моралните ценности на Уейн.
Уакс отброи камерите, посветени на всеки един от металите, докато не приближи знака за атиум. Тази малка камера съдържаше документация и слухове, отнасящи се до митичния метал; Уакс не губи време да ги чете. Вместо това проследи сините линии на металните източници. Сочеха към една странична стена, където успя да откърти декоративно парче от дървен панел и да натисне лост, който отвори врата, зад която се разкри друга каверна.
Вмъкна се вътре, откачи стар маслен фенер от стената, след което затвори вратата и коленичи в пълния мрак, като търсеше кибритени клечки в оръжейния си колан. Когато извади клечка, в тъмнината отекна ръмжащ глас:
— Очаквах те.
20
Уакс замръзна неподвижно в мрака. Разпали стомана в опит да открие онзи вътрешен огън в себе си. Сините линии сочеха изцяло зад него; излизаха от скритата врата и пироните в стените. Нямаше нищо друго.
С тази разлика… Дали не виждаше нещо едва различимо? Две тънки линии, миниатюрни като нишките на паяжина. Той разпали метал и се напрегна, Тласна. Линиите потрепваха в тъмнината. А после ги нямаше.
Уакс извади светкавично стериона си, насочи го надолу по коридора, по посока, обратна на линиите, и произведе три бързи изстрела. Отблясъкът на барута огря помещението като светкавици, докато насочваше другия си пистолет към сините линии и източника на звука.
В тези отблясъци успя да различи нещо в мрака, приклекнало наблизо. Беше нечовешко, с животински очи и стряскащо бели зъби. Гибел и Поквара. Стиснал пистолета с изпотени пръсти, Уакс отстъпи от нещото, готов да стреля.
Не дръпна спусъка. Човек не стреля по неща, защото са го заговорили.
— Определено си от неспокойните — изръмжа гласът.
— Кой си ти? — Какво си?
— Запали фенера, човеко — каза гласът. — И заключи онази врата. Да се махаме оттук, преди някой да е дошъл, за да разбере какви са тези изстрели.
Уакс се поколеба, за да възстанови дишането си и да овладее нерви, но в крайна сметка плъзна пистолетите обратно в кобурите. Каквото и да беше, можеше да го нападне, вместо да му проговаря. Не го искаше мъртъв.
Запали малкия фенер, но когато го вдигна, създанието се бе оттеглило по коридора и сега беше просто сянка. С все така изопнати нерви Уакс щракна резетата, които откри на стената, с което заключи вратата отвътре.
— Ела — произнесе гласът.
— Ти си един от тях — прошепна Уакс, като издигна фенера и тръгна след сенчестата фигура, която ходеше на четири крака. — Ти си кандра.
— Да.
Уакс претича, за да го настигне, с което фенерът най-после му позволи да огледа по-добре спътника си. Хрътка, почти сигурно най-едрата, която беше виждал — петнисто сива на цвят. Кожата и му напомняше за мъглите.