— Чел съм за теб — каза Уакс.
— Вълнуващо — изръмжа кандрата. — Толкова се радвам, че Сейзед ме е включил в малката си книга, за да могат пияниците да кълнат от мое име.
— Правят… ли го?
— Да — хрътката изръмжа тихо от дъното на гърлото си. — Има и… плюшени играчки.
— А, да — каза Уакс. — Суунита. Виждал съм ги тук-там.
Ръмженето стана по-високо и Уакс отново изпита нервност.
Най-добре беше да не дразни безсмъртната хрътка. Не беше сигурен колко от легендите за това създание са верни, но дори и известен процент, който се основава на фактите…
— Е — каза Уакс. — Пазителю. Очаквал си ме?
— Беше решено — каза кандрата, — че да се позволи на човек да се скита сам из тези пещери не е умно. Дойдох лично. Останалите са заети.
— Преследват Кървящата?
— Противодействат й — обясни кандрата, като го поведе към една пресечка и пое по дясното разклонение.
Известно време вървяха в мълчание преди Уакс да се покашля:
— Ъъ… Нещо против да обясниш какво искаше да кажеш?
Кучето въздъхна, което си беше тревожен звук. И говорещото куче беше странно, но въздишката вече бе човешка.
— Напоследък не говоря много — каза кандрата. — Явно… не се упражнявам достатъчно. Паалм опитва да разпали революция, като използва уменията, научени от самия Лорд-Владетел. Но е само една кандра. Презира останалите от нас и следователно също толкова силно ни подценява. Способни сме на същото като нея, да имитираме хора, да се разхождаме по улиците. За всеки „свещеник“, който е накарала да изглежда като звяр, можем да отговорим с десет, които да проповядват умереност и мир, да умоляват хората да не се вслушват в слухове.
— Мъдро — кимна Уакс. Не беше мислил от тази страна на нещата, какво биха могли да предприемат другите кандри. Просто смътни предположения, че се опитват да я проследят. В това имаше смисъл. Дали не можеше да го използва по някакъв начин в разследването си?
Докато навлизаха все по-надълбоко в пещерите, Уакс забеляза вкоравена бяла субстанция, която растеше по скалите, източника на пудрата, която беше открил по облеклото на Кървящата. Следователно, ако изгасеше фенера, щеше да види сиянието и. Вероятно дори не се нуждаеше от фенера, но като се замислеше за всички тези камъни около себе си — които го разделяха от мъглите горе, — не изпитваше никакво желание да го гаси.
Мрежата от тунели беше далеч по-обширна, отколкото очакваше. Винаги си беше представял мястото като една голяма пещера под гробницата… но изобщо не беше така. При повторната направа на света Хармония беше събрал различни бежански народности, за да ги разположи на една и съща територия, която в днешно време се наричаше Елъндел. Под каква част от града се простираха тунелите? Подминаха някои, които бяха наводнени; каква беше разликата между тях и сухите?
Най-после преминаха през отвор и се озоваха в по-различна, голяма каверна. Той издигна фенера, за да огледа и замръзна на място. Вместо още естествен, груб камък светлината огря прашни плочки и колони. Части от пода бяха изтръгнати. Отвъд всичко това най-неочаквано се издигаше малка колиба.
— ТенСуун? — попита той, когато тръгнаха отново.
— Не изоставай, човеко.
— Това да не е…
— Да. Много хора се укриваха в подземията на Кредик Шау, палата на Лорд-Владетеля. Сейзед ги премести тук, както постъпи с всички останали каверни и убежища.
Уакс не можеше да откъсне поглед, зяпнал пред оживялата история — не, митология. Палатът на Лорд-Владетеля. Място, където бяха пристъпвали Оцелелия и следовниците му.
Поквара… самият Кладенец на Възнесението трябваше да е там вътре.
— Човеко — произнесе настоятелно кандрата. — Има нещо, което искам да видиш. Ела.
Някой друг път, помисли си Уакс, обърна гръб на изгубения Кледик Шау и последва ТенСуун.
— МеЛаан спомена, че кандрите не идват често тук. Защо? Това не е ли домът ви?
— Тук е свято място — отвърна хрътката. — Да, това е домът ни, но е и затвор… и още толкова много неща. Под управлението на Лорд-Владетеля се нуждаехме от личната си свобода, да бъдем себе си. Навън ни контролираха, хората ни бяха превърнали в роби.
Горчивина, помисли си Уакс. Дори и след стотици години създанието изпитваше болка от миналото си. Винеше ли човечеството? Кървящата винеше ли човечеството?
— Идваме тук — каза ТенСуун, — когато изпаднем в меланхолия. Обикновено сами и никога редовно. Там горе съществуват места, където можем да общуваме помежду си, да сме такива, каквито сме. Имаме домове. Личен живот. По-младите поколения почти никога не идват тук. Предпочитат живота си, какъвто е сега, и не желаят да си спомнят миналото. Предполагам, че аз съм същият, но по различни причини.