— Но какво съм аз? — продължи Уакс, като слушаше наполовина ТенСуун. — Защо аз? Защо се е фокусирала върху…
Не, грешен въпрос.
Какво щеше да направи след това? Очи, език… може би уши? Представи си, че е на крачка пред теб, помисли си той. Подготви се за най-лошото.
Отново сведе очи към страниците по пода. Тя искаше да отстрани Уакс от пътя си. Сложна загадка? Беше начин да му изгуби времето, да отклони вниманието му. Беше накъсала тези листа не за да си поиграе с него, а за да го отстрани от разследването за достатъчно дълго, че да приключи следващият етап от плана и. Беше го довела тук с онази прах по робата си. Тъкмо затова я беше подхвърлила.
— Тя знае — произнесе Уакс. — Знае какво ще направиш, ТенСуун. Какво си направил — почувства студ и срещна нечовешките очи на кандрата: — Планирала е да изпратиш кандрите да спечелят обратно сърцата и умовете на хората. Това те оставя открит. Следващата и стъпка е да ги доведе долу.
Уейн се мотаеше между два огъня. В единия краката от маси и столове чертаеха остри линии и приличаха на призрачни крайници на трупове. Мъглите не приближаваха много до огньовете, макар че пушекът ги имитираше добре. Като просяк, облечен толкова спретнато, че го разпознаваш като такъв едва когато се приближи достатъчно и го подушиш като хората.
Уейн поспря до един от огньовете, за да запали пурата си от него. Последното го принуди бързо да изгаси ръката си, защото едва не пламна. Подуши собствените си опърлени косми и мириса на огъня. Лакираните мебели не горяха чисто. Усещането за горещина му харесваше обаче. От него се чувстваше жив.
Беше престанал да пълни металоемите си с надеждата, че разполага с достатъчно здраве за онова, което се задава. Точно сега не можеше да си позволи да е слаб или болнав. Не и с всичко, което се случваше наоколо.
Отстъпи от пламъците и пъхна пурата между зъбите си. Беше от хубавките, от тайните резерви на самия губернатор. Уейн всмука дълбоко, преди да си спомни, че мрази проклетите му неща. Е, какво пък. Не беше разменил нещо ценно за нея. Само една от вилиците на Уакс.
Събраната на площада тълпа бе от най-големите, които беше срещал през тази вечер. Притискаха се към огъня като ято гарвани, привлечени от убито животно. Уейн се запиля зад тълпата и подаде пурата си на някой там. Остави жената да си стои озадачена, когато се гмурна обратно в тълпата.
През такава тълпа човек не можеше да се движи през хората, но се получаваше да ходиш с тях. Трябваше да си облечеш тълпата като добро палто, плътно и тясно, а сетне да оставиш на плата да ти даде някаква посока. Уейн влачеше крака, когато хората влачат крака, и крещеше на всички правилни места, придавайки необходимото пиянско заекване на думите си. Сръчка приятелски някого, когато друг го блъсна и не след дълго приближи предните редици. Тук, над всички останали, стоеше мъж без риза, облечен в панталони с тиранти. Беше стъпил в най-горната част на една статуя във фонтана, държеше се за равновесие за копието на Оцелелия, а другият му юмрук бе издигнат към тълпата.
— Обират ни! — крещеше мъжът.
Вярно, самата истина, помисли си Уейн, докато крещеше в знак на съгласие заедно с тълпата.
— Очакват да работим по цял ден, но после, когато не им е угодно, просто ни захвърлят и не ги е грижа дали гладуваме!
Да, така правят, помисли си Уейн и се присъедини към ругатните и виковете.
— Правят си услуги едни на други — изрева мъжът. — Изстискват ни до последната капка, а после отиват на някое от техните разточителни празненства.
Бил съм на тези празненства, помисли Уейн. Чудесни сандвичи.
— Оцелелия би ли търпял всичко това?
Вероятно не, призна Уейн. Докато тълпата се люлееше около него, той скръсти ръце и се замисли. Разбира се, беше важно да заловят кадрата с убийствени наклонности и така нататък, но пък, покваро, май не беше точното време да се размотаваш наоколо в компанията на мошеници и благородници. Като слушаше речта на мъжа, наполовина му идваше да се обеси, което беше тревожно, защото по правило имаше самоубийствени желания само сутрин.
Канеше се да се обърне и да отплава обратно към имението, за да поговори с МеЛаан по въпроса, когато нещо се промени. На статуята се покатери нова фигура: по-възрастен, оплешивяващ мъж, който беше натрупал малко повечко материал около кръста, но по приятелския начин. Носеше богато украсена роба, която се нищеше на подгъвите като мъглопелерина. Свещеник на Оцеленците?
По-възрастният свещеник вдигна умолително ръка, а крещящият мъж сведе глава уважително и отстъпи. Под гигантския образ на Оцелелия неговият свещенослужител щеше да бъде изслушан. Уейн почувства вълнение около себе си, сякаш стомахът му току-що е открил, че се е натъпкал с гнили ябълки. Религията го притесняваше. Понякога изискваше от хората неща, които иначе никога не биха извършили.