— Така твърдят старите разкази — каза Уакс. — Хубаво е, че чувам потвърждението.
— Хората не са хемалургични създания като колосите. Могъщите емоции няма да ги „освободят“ от Хармония.
— Разбира се, че ще ги освободят — каза Уакс. — Поне в очите на Кървящата. Ако си изпаднал в ярост, не следваш внимателно начертаните от Хармония планове. Извън контрол си. Ще доведе този град до пълна лудост в побъркания си опит да го освободи.
— Гибел! — изръмжа ТенСуун. — Може да се наложи да те изпреваря, блюстителю. Трябва да се добера бързо до хората си и да разговарям с тях за случилото се.
— Добре — съгласи се Уакс. — Но може и да не изостана толкова, колкото си мислиш, стига да имам…
В коридора отекна остър вой, толкова смразяващ, че Уакс се закова на място. Той извади Възмездие, вдигнал високо фенера със свободната си ръка. Към воя се присъединиха и други, ужасна какофония — всеки един блъскащ в останалите.
ТенСуун се приведе ниско и изръмжа, докато воят затихваше.
— Какво, по дяволите, беше това? — попита Уакс.
— Никога досега не съм чувал нещо подобно, човеко.
— Не си ли на повече от хиляда години?
— Нещо такова — отвърна ТенСуун.
— Пресвети пъкъл — каза Уакс. — Има ли друг изход?
Кандрата побягна и го поведе по обратния път. Воят отново започна, по-висок. Тесните тунели и неравните камъни изведнъж изглеждаха още по-притискащи.
Уакс тичаше, но независимо от самохвалството си по-рано откриваше, че с огромни трудности не изостава от ТенСуун. Скалата около тях не съдържаше метали, поне не в чист вид, за да се Тласне от тях. Освен това тунелите твърде често завиваха, за да използва дълги Тласвания.
Така че тичаше, стиснал фенера в изпотени пръсти, и се вслушваше. Нещата зад тях сякаш ставаха все по-развълнувани. Улисан в това, едва не се блъсна в ТенСуун, щом го застигна. Хрътката беше спряла в тунела.
— Какво? — попита Уакс, като опитваше да си поеме дъх от бягането.
— Напред не мирише както трябва — каза ТенСуун. — Причакват ни.
— Страхотно — обади се Уакс. — Какво са?
— Миришат на хора — каза ТенСуун.
Иззад тях се разнесе още вой.
— Това — каза Уакс — са хора?
— Ела — подкани го ТенСуун, като се обърна и побягна с драскащи по камъка лапи.
Уакс го последва.
— Друг път навън? — попита отново.
ТенСуун не отговори и вместо това ги поведе в спринт през малки каверни, иззад ъгли, през тунели. Спряха на едно разклонение. ТенСуун обмисляше накъде да поемат, а Уакс опипваше нервно оръжие. Можеше да се закълне, че мярна нещо в тунела, който бяха оставили зад гърба си, онзи, в който ТенСуун бе споменал, че усеща засада.
— ТенСуун… — каза нервно той.
— Насам — каза кандрата и отново се хвърли напред.
Уакс го последва, за да навлязат в по-дълъг тунел. Идеално. Позволи си да изостане и вдигна фенера, като опитваше да зърне нещо от онова, което ги следваше.
Светлината се отрази в очи сред сенките. Фигури, ниско приведени, притичващи на четири крака. Движеха се по определено нечовешки начин. Облян в пот, Уакс пусна гилза и я ритна с крак така, че да се вклини в една скална цепнатина. Тласна и се хвърли по коридора, за да настигне ТенСуун. Приземи се точно преди да завият на скорост покрай един коридор.
— Не са хора — каза Уакс. — Не точно.
— Хемалургия — каза ТенСуун. — Това е ужасно. Паалм… стигнала е по-далеч, отколкото предполагах. Не просто убива. Сее Гибел.
— Почти са ни настигнали — произнесе Уакс, стиснал фенера и пистолета. — Как ще се измъкнем от тук?
— Няма да се измъкнем — отвърна ТенСуун, като влезе в една малка камера. — Ще се сражаваме.
Уакс го последва, но спря на входа с приготвено оръжие. Вече бяха подминали това помещение или някое подобно на него. Беше пълно с малки кошници — и след като сега имаше възможност да им хвърли по-продължителен поглед, видя, че са пълни с кости.
Нещата, които ги следваха, бяха започнали да издават джавкащи звуци. Чуваше как драскат по камъка, как дишат развълнувано… и приближават все повече.
Във вътрешността на стаята ТенСуун се трансформира.
Случи се като избухване. Кожата на кандрата се обели от кучешките му кости и плисна по пода като съдържанието на кофа помия, хвърлено през задната врата на кухнята. Мускулите и топящата се кожа пляснаха една от кошниците, наклониха я и разсипаха костите от нея.
МеЛаан беше споменала, че е бърз, но тази дума дори не започваше да описва внезапното движение, с което ТенСуун започна да абсорбира костите. Встрани от тялото му поникнаха ръце, а сетне цялото тяло се понесе нагоре, докато под него израстваха крака, дебели като на борец. Черепът се надигна като балон в бълбукаща меласа, а челюстта му се намести, като едновременно се покриваше с мускулатура.