Уакс стреля три пъти и изпразни пушката. Както се надяваше, стомахът бе мек. Нещото рухна.
Стоеше и дишаше тежко. Ритъмът на сражението го бе изтощил. Наблизо ТенСуун се претърколи. Раните по ръцете и хълбоците му започваха да заздравяват. Беше убил друго от чудовищата, разкъсвайки го на две. Когато огледа Уакс, очите му бяха разширени. Окървавеното му лице изглеждаше също толкова нечовешко, колкото на създанията, които бяха победили.
ТенСуун се изправи на крака и огледа пораженията. Фенерът все още гореше спокойно и огряваше пръснатите по пода кости и телата, които някога — по ужасяващ начин — бяха принадлежали на човешки същества, но сега само потрепваха конвулсивно. Уакс почувства, че му призлява. В главата си ги бе наричал „неща“, но това бяха хора. ТенСуун бе прав. Стореното от Кървящата тук по някакъв начин беше още по-лошо дори в сравнение с извършените от нея убийства.
— Ще трябва да попитам Хармония — каза ТенСуун, — дали днес съм го предал с убийствата. — Гласът му имаше същия ръмжащ тембър като преди, когато все още обитаваше тялото на хрътката.
— Защо да го е грижа? — попита Уакс. Все още имаше чувството, че му се повдига. — През цялото време използва мен за убийства.
— Ти си Неговата Гибел — каза ТенСуун. — Аз съм Неговото Съхранение.
Уакс стоеше мълчаливо сред мъртвите и умиращите. Той наведе пушката, като опитваше да потисне внезапното усещане на възмущение. Само това ли беше за Хармония? Убиец? Унищожител?
— И все пак — каза ТенСуун, като подбираше къде стъпва из помещението, без да осъзнава обидата, която бе изрекъл току-що. — Не мисля, че Хармония би възразил срещу стореното от мен. Тези бедни души… — той коленичи и порови в едно от телата, което Уакс бе убил.
ТенСуун извади парче метал, сребрист, дълъг колкото пръст. Имаше ли червеникав оттенък, или това беше просто кръв? Уакс погледна металните линии и откри, че макар да виждаше клина, линията е по-мътна, отколкото трябва. Хемалургия.
— Един клин — произнесе ТенСуун, като го преобръщаше и оглеждаше. — Още един и Хармония би могъл да овладее тези зверове. Как е възможно такава промяна да настъпи само от един-единствен клин? Това е хемалургия, която далеч надвишава познанията ми, блюстителю.
Уакс поклати глава и също огледа създанията. Не за да види дали все още представляват заплаха, а за да се увери, че няма да оставят някое от тях да умира с часове от раните си. Откри, че една жена е все още жива, парализирана от изстрела в гърба. Гледаше го с тези човешки оформени, но все пак чуждоземно тъмни очи. Каквото и да се бе случило на тези хора, поне трябваше да запазят очите си.
Уакс опря дулото на пушката в окото й и стреля нагоре към мозъка. След това затвори собствените си очи и отправи… какво? Молитва към Хармония? Хармония не беше помогнал на тези хора.
Направих нещо, за да помогна… Думите, прошепнати му в миналото. Спомен от последния път, когато Хармония му бе проговорил. Изпратих теб.
Уакс не беше сигурен дали това е достатъчно, не и този път.
— Кажи ми, че ще се погрижиш тези хора да бъдат погребани — каза Уакс.
— Ще го направя — каза ТенСуун. В същия момент някъде отдалеч се разнесе вой. — Идват още от тях. Тук ли ще ги посрещнем, или ще бягаме?
— Можеш ли да ни измъкнеш? — попита Уакс, като презареждаше пушката.
— Може би. Не по традиционния начин, но има начин.
— Да вървим тогава — взе решение Уакс. — Това е поредното отвличане на внимание, ТенСуун. Тези създания тръгнаха след нас едва след като напуснахме предишната камера.
ТенСуун кимна, като изпусна тялото си на земята и отново абсорбира костите на хрътката. Изминаха няколко секунди, преди отново да се е възстановил, като се изключи козината. Тя започна да никне от кожата, докато ТенСуун тръгваше към вратата. Козината се изливаше на вълни, докато тялото на кандрата я подреждаше и изтласкваше навън.
Уакс грабна фенера си и двамата затичаха. ТенСуун отново водеше.
— Ето натам тръгна, момчета! — извика Уейн, като сочеше в тъмното. — Мръсният му измамник. Вие тръгнете насам, а аз в другата посока и ще го сгащим между нас, така да знаете!
Малкият отряд от мъже с него — въоръжени с гаечни ключове и метли — се отцепи в радостна, дрънчаща тълпа от проклятия и отмъстителност. Уейн продължи да ги окуражава, докато тичаше с всички сили назад, в другата посока. Най-накрая забави крачка, най-сетне останал сам, и поклати глава. Не бяха лоши момчета, въпреки факта, че общият им акъл беше колкото този на тухла.