Последвалите събития се случиха много бързо. Преди Мараси да свари да направи и една крачка, мъжът се втурна към нея, стреля с арбалета — при което от уличката се чу вик, който прозвуча като Уейн, — след което я грабна за рамото, преди тя да успее да избяга.
Завъртя я с гръб към себе си и опря нещо студено в гърлото й. Стъклен кинжал. Уаксилий се приземи на земята пред тях, а мъглопелерината му се развя около него.
Двамата с мъжа останаха втренчени един в друг за миг. Уакс държеше монета в дясната си ръка. Потри я с палец.
Спомни си какво си учила за отвличането на заложници, жено!, напомни си Мараси. Иовечето хора го правят, когато са отчаяни. Дали да не използва аломантията си? Умееше да забавя времето около себе си и да го ускорява за всички извън времевата си сфера — обратното на способността на Уейн.
Но не бе глътнала кадмий. Глупава грешка! Грешка, каквато другите двама никога не биха допуснали. Трябваше да спре да се срамува от дарбата си, колкото и слаба да беше. Бе я използвала успешно неведнъж.
Мъжът дишаше накъсано, опрял глава плътно до нейната. Усещаше наболата по бузата му брада по кожата си.
Хората, които взимат заложници, нямат намерение да ги убиват, помисли си. Това не е било част от плана им. Можеш да ги разубедиш — да ги успокоиш, да откриеш някаква основа за преговори и да надграждаш над нея.
Но тя не направи нищо от това. Вместо това извади ръка от чантата си рязко, стиснала малкия едноизстрелен пистолет, който носеше вътре. Преди още да се замисли какво прави, опря дулото под брадичката на мъжа, дръпна спусъка…
И взриви мозъка през темето му.
4
Уакс отпусна ръка, загледан в пресния труп до Мараси. Куршумът й беше отнесъл по-голямата част от лицето му. Да установят самоличността му щеше да бъде почти невъзможно.
Не че нямаше да е така и при други обстоятелства. Хората на Костюма бяха пословично трудни за проследяване.
Не се безпокой за това точно сега, помисли си и извади една кърпичка. Приближи се до Мараси, която стоеше вцепенена, отворила широко очи и цялата опръскана с кръв и парченца плът, и я протегна към нея. Тя продължи да се взира право напред и не погледна надолу. Бе изпуснала пистолета.
— Това беше… — започна тя, вперила поглед в празното пространство. — Беше…
Пое си дълбоко дъх и успя да каже:
— Беше неочаквано от моя страна, нали?
— Добре се справи — отговори Уакс. — Хората приемат за даденост, че заложникът е безсилен пред тях. Най-лесният начин да избягаш обикновено е с борба.
— Какво? — попита Мараси, като най-после взе кърпичката.
— Стреля точно до главата си — каза Уакс. — Слухът ти е пострадал. Поквара… Сигурно си си причинила необратимо увреждане на ухото. Дано не е твърде тежко.
— Какво?
Уакс посочи към лицето й, а тя погледна към кърпичката, сякаш я виждаше за пръв път. Примигна и сведе поглед надолу, но щом зърна трупа, мигновено извърна очи и започна да бърше лице.
Уейн се измъкна от уличката «със залитане и мърморене. Дрехите му бяха разкъсани на рамото, а в едната си ръка държеше стрела от арбалет.
— Дотук с плановете да го разпитаме — каза Мараси, като направи физиономия.
— Няма проблем — успокои я Уакс. — По-важното беше да оцелееш.
— Какво?
Той и се усмихна успокоително, а Уейн махна на задаващите се констабли, които най-после бяха успели да стигнат до местопроизшествието и тъкмо си проправяха път през неуредения квартал.
— Защо все ми се случва? — попита Мараси. — Да, знам, че няма да мога да чуя какво ще отговориш. Но това трябва да е… третият път, в който някой се е опитал да ме използва като заложник, мисля? Да не би да излъчвам безпомощност или нещо такова?
Да, именно така е, помисли си Уакс, но не го каза на глас. И това е хубаво. Кара ги да те подценяват. Мараси бе силен човек. Умееше да разсъждава трезво в напрегнати моменти; правеше необходимото, дори да не беше приятно. Но освен това обичаше и да се облича красиво и да носи грим.
Леси никога не би направила такова нещо. Единствените пъти, когато Уакс я бе виждал в рокля, бяха по време на пътуванията до Ковингтар, които предприемаха от време на време, за да посетят градините на Пътеследващите. Усмихна се, като си спомни онзи път, когато си бе облякла панталони под роклята.
— Лорд Ладриан! — обади се констабъл Реди, като изтича до него. Бе слаб мъж, облечен в капитанска униформа и със спретнато подрязани, дълги мустаци, увиснали от двете страни на устните.