— Каква наблюдателност само, толкова…
— Млък — прекъсна го тя. — А сега какво?
Уаксилий се намръщи, съсредоточен върху въпроса. Погледна дупката от куршума и прецени траекторията му. Стрелецът се бе прицелил твърде нагоре; дори ако не бяха залегнали, надали щеше да ги уцели.
Защо бе стрелял толкова високо? Движението на синята линия му бе показало как стрелецът бяга към позицията, от която беше стрелял — дали просто не беше сгрешил в бързината? Или имаше някаква по-сериозна, опасна причина? „Да ме уцели във въздуха? Докато изскачам от прозореца?“.
Дочу стъпки по стълбището, но не видя сини линии. Изруга, сниши се и изпълзя да надзърне през вратата. Няколко мъже се промъкваха нагоре към тях — мъже, доста различни от бандата разбойници долу. Носеха тесни, бели ризи, имаха тънки мустаци и се бяха въоръжили с арбалети. И нямаше нито прашинка метал по тях.
Поквара! Бяха узнали, че е Монетомет и Джо Гранита бе сформирал отряд убийци специално за него.
Шмугна се обратно в стаята и хвана Леси за рамото.
— Шпионинът ти сигурен ли е, че Джо Гранита е тук?
— Да — отговори тя. — Абсолютно сигурен. Предпочита да е наблизо, когато шайката му се събира за нещо. Обича да ги наглежда.
— Тази постройка има мазе.
— Е, и?
— Почакай малко.
Той я сграбчи с две ръце и се превъртя на земята, а тя извика изненадано и изруга. Уаксилий я задържа върху себе си и увеличи теглото си.
След като го бе събирал със седмици в металоемите, вече разполагаше с огромно количество. Затова, когато го използва сега, успя да увеличи тежестта си многократно само за секунда. Дървеният под се напука и миг по-късно се продъни под тях с трясък.
Уаксилий пропадна през него, разкъсвайки елегантните си дрехи, и повлече Леси след себе си. Стиснал очи, той Тласна стотиците сини линии над себе си — онези, които водеха към пироните горе, — с колкото сила имаше, за да продъни пода на приземния етаж и да си проправи път към мазето.
Двамата пропаднаха през тавана му сред дъжд от прах и трески. Уаксилий успя да забави падането им с едно Тласване, но все пак се стовариха тежко и строшиха масата, върху която се приземиха.
Уаксилий изстена, задъхан, но се насили да се превърти и да се отърси от парчетиите. Установи с изненада, че мазето е облицовано с панели от качествено дърво и осветено от лампи, оформени като привлекателни женски тела. Масата бе застлана с луксозна бяла покривка, макар и вече да беше свита на безформена топка, а краката й да се бяха счупили заради падането им.
На почетното място на масата седеше мъж. Уаксилий успя да се надигне от отломките и да насочи пистолета си към непознатия, който имаше квадратно, ъгловато лице и тъмна, сивосиня кожа — отличителни белези на колосокръвен. Джо Гранита. Ако се съдеше по салфетката, затъкната в яката му, и разлятата по потрошената маса супа, Уаксилий явно бе прекъснал вечерята му.
Леси изохка, претърколи се и изтупа тресчиците от дрехите си. Пушката и явно беше останала горе. Уаксилий пък стисна здраво собственото си оръжие и измери с поглед двамата телохранители в дълги ездачески палта, застанали зад Джо Гранита — мъж и жена, за които бе чувал, че са брат и сестра, а освен това — и превъзходни стрелци. Явно бяха останали доста изненадани от внезапната им поява, защото бяха опрели ръце на кобурите, но още не бяха извадили оръжията си.
Фактът, че вече бе насочил пистолета си към Джо, беше предимство за Уаксилий — но ако стреляше, телохранителите щяха да го убият за част от секундата. Вероятно не бе обмислил тактиката си толкова добре, колкото трябваше.
Джо простърга с лъжицата по останките от счупената си порцеланова купа, обрамчена от червени локвички супа по бялата покривка. Някак си успя да събере една-две капки и я поднесе към устните си.
— Ти — обърна се той към Уаксилий, след като ги изяде — би трябвало вече да си мъртъв.
— На твое място бих наел нова банда главорези — отвърна Уакс. — Онея горе не струват.
— Нямах предвид тях — каза Джо. — Откога се въртиш из Дивите земи и ни създаваш ядове? От две години насам?
— От една — поправи го Уаксилий.
Всъщност бе дошъл по-отдавна, но бе започнал да „създава ядове“ сравнително отскоро.
Джо Гранита изцъка с език.
— Мислиш ли, че не сме виждали такива като теб преди, синко? Наивници, помъкнали нов пистолет и лъснали хубавичко шпорите? Новодошли, които изгарят от желание да ни вкарат в правия път. Идват с десетки всяка година. Те обикновено имат благоприличието или да се научат да приемат подкупи, или да умрат по един или друг начин, преди да нанесат прекалено големи щети. Не и ти, обаче.