— Но Кървящата е била една от Твоите собствени слуги, а сега действа против волята ти.
Тя беше част от Съхранението. Превърна се в част от Гибелта. И двете са необходими.
— Убийците са необходими — каза Уакс с равен глас.
Да. Не. Потенциалът за съществуванието им е необходим. Уаксилий, аз — личността, с която разговаряш, — съм съгласен с възмущението ти. Но силите, които съм — самата ми същност — не ми позволява да вземам страни.
Вече се боя, че направих нещата твърде лесни за хората. Този град, идеалният климат, самовъзобновяващата се земя… Трябваше да изобретите радиото преди век, но не се нуждаехте от него, затова не се стремяхте към такива открития. Не обръщате никакво внимание на потенциала за летателни магиини, а и не можете да покорите дивото, понеже не полагате усилия да разработите подходящи методи за напояване или наторяване.
— „Радиото“ ли? Какво е това?
Не изследвате, продължи Хармония, без да обръща внимание на объркването на Уакс. Защо да го правите? Всичко е точно пред вас. Едва сте напреднали от технологиите, които ви предоставих в книгите. А други, които бяха почти унищожени… Допуснах грешка с вас, вече виждам това. Продължавам да допускам много. Това уронвали вярата ти в мен, Уаксилий? Тревожили те това, че Богът ти не е безгрешен?
— Никога не си твърдял, че си безгрешен, доколкото си спомням.
Не. Не съм.
Уакс почувства някаква топлина, пламък — сякаш купето на каретата се бе нагряло до непоносими температури.
Мразя страданието, Уаксилий. Ненавиждам факта, че хората като Кървящата трябва да получат възможността да правят нещата, които правят. Не мога да ги спра. Ти можеш. Умолявам те да го направиш.
— Ще се опитам.
Добре. А, и още нещо.
— Да, Господи?
Не бъди така суров с Мараси Колмс. Не си единственият ми служител сред хората. Положих доста усилия, за да доведа Мараси до положение, от което ще е способна да помогне на града. Неприятно е, че продължаваш да се отнасяш към нея с пренебрежение, задето възхищението й поражда в теб неудобство.
Уакс преглътна.
— Да, Господи.
Ще ти изпратя помощ.
Гласът изчезна. Температурата отново се върна към обичайното. Уакс се облегна на седалката, изпотен и напълно изцеден.
Някой почука по прозореца. Уакс колебливо дръпна пердето настрани и откри лицето на Уейн, който висеше с главата надолу и придържаше шапката си с ръка.
— Приключи ли да си говориш сам вече? — попита го.
— Аз… да, приключих.
— И аз чух някакви гласове да ми говорят веднъж, между другото.
— Така ли?
— Да. Доста ме уплашиха. Заудрях глава в стената, докато не изгубих съзнание. Изобщо не се показаха повече! Ха. Научих ги аз тях. Ако те нападнат плъхове, най-добре да изгориш цялото гнездо.
— И в случая, гнездото е било… главата ти.
— Аха.
Тъжното беше, че Уейн сигурно говореше истината. Физическата неуязвимост, подкрепяна от ферохимичните запаси, понякога причиняваше странни неща на чувството за самосъхранение. Уейн, разбира се, най-вероятно е бил пиян по време на въпросната случка. Това също причиняваше странни неща на чувството му за самосъхранение.
— Е, както и да е — заяви Уейн. — Почти стигнахме до главния щаб. Време е пак да се превърнем в мръсни куки. Сигурно поне има кифлички.
Мараси стоеше насред участъка, скръстила ръце — отчасти за да прикрие факта, че още трепереха. Не беше честно. Беше участвала в престрелки вече много пъти. Трябваше да е свикнала с това… но все пак, след като се отърсеше от първоначалния шок — момента на напрежение и действие, — понякога се чувстваше напълно изтощена. Рано или късно със сигурност щеше да го преодолее.
— Носеше тези, сър — тъкмо казваше Реди. После стовари чифт гривни на масата с глухо тупване. — По него нямаше друг метал, освен пистолета и шепа куршуми. Повикахме една Пиявица от участъка в Първи октант, за да провери дали не е глътнал метал, но няма как да сме сигурни, преди да пристигне.
Арадел вдигна една от гривните и я завъртя между пръстите си. Сумрачната стая представляваше нещо като балкон, който гледаше към залата за разпити долу. Вътре седеше прегърбен убиецът, който Мараси бе спряла. Името му беше Раян; не принадлежеше към някоя от къщите, макар че бяха открили семейството му. Бе завързан за големия камък, пред който бе поставен стола му. В стаята нямаше никакъв метал — обезопасена беше срещу Монетомети или Дърпачи. Каменен под, стени от дебели дървени дъски, съединени с дървени колчета. Почти примитивна на вид. Стените на балкона бяха стъклени, за да могат да виждат какво се случва долу, без да бъдат чути.