„Печели време“, досети се Уаксилий. Чакаше да дотичат мъжете от горния етаж.
— Хвърлете оръжието! — заповяда Уакс, без да отклонява мерника си от Джо. — Хвърляйте или стрелям!
Телохранителите не помръднаха. „Към жената отдясно не водят никакви линии“, помисли си Уаксилий. „Към самия Джо — също“. Този вляво имаше пистолет — вероятно смяташе, че ще може да го извади и да стреля с него по-бързо от един монетомет. За другите двама можеше да се обзаложи, че са предпочели някой скъпарски модел едноръчни арбалети — с гнездо за по една стрела, изработени от дърво и керамика. Създадени специално да убиват Монетомети.
Дори ако прибегнеше до аломантията си, никога нямаше да успее да убие и тримата, без да го прострелят. По челото му се стичаха капчици пот. Изкуши се просто да дръпне спусъка и да стреля — но това би означавало да го убият. И те го знаеха. Бяха в безизходица… Само че те скоро щяха да получат подкрепления.
— Не ти е мястото тук — каза Джо и се приведе напред, опрял лакти на счупената маса. — Дойдохме тук, именно за да избягаме от хората като теб. От вашите правила. От разбиранията ви. Не ви искаме.
— Ако беше така — отговори Уаксилий и сам се изненада от спокойствието в гласа си, — при мен нямаше да идват хора, облени в сълзи, задето сте убили сина им. Може и да не се нуждаете от законите на Елъндел, но това не означава, че изобщо не се нуждаете от закони. Нито пък, че хората като теб трябва да бъдат оставяни да вършат каквото си поискат.
Джо Гранита поклати глава, изправи се и опря длан на кобура си.
— Това не е място като за теб, синко. Тук всеки си има цена. Ако няма, значи е на грешното място. Ще умреш бавно и мъчително — по същия начин, както един лъв би умрял в онзи твой огромен град. Това, което ще направя днес, е проява на милост.
И той извади оръжието си.
Уаксилий реагира мигновено и се Тласна от лампите на стената вдясно. Бяха стабилно закрепени, затова аломантичният му Тласък го запрати наляво. Завъртя пистолета настрани и стреля.
Джо извади арбалета си и стреля, но пропусна — стрелата изсвистя във въздуха към мястото, където Уакс стоеше преди малко. Куршумът от пистолета, обаче, уцели — като никога, — и улучи жената, която тъкмо бе извадила арбалета си. Тя се свлече на земята, а Уаксилий Тласна миг преди да се блъсне в стената и изби пистолета от ръката на мъжа, тъкмо когато той дръпна спусъка.
За съжаление, Тласъкът на Уаксилий накара и собствения му пистолет да отхвърчи от ръката му. Оръжието уцели телохранителя право в лицето и го повали на земята.
Уаксилий се изправи на крака и погледна към отсрещния ъгъл на стаята, където бе застанал Джо, явно изненадан от сполетялото телохранителите му. Нямаше време да му мисли. Втурна се към едрия колосокръвен мъж. Ако успееше да открие някакъв метал, който да използва като оръжие, може би…
Зад него се чу изщракване. Уаксилий спря и погледна през рамо. Леси бе насочила малък едноръчен арбалет право към него.
— Всеки тук си има цена — каза Джо Гранита.
Уаксилий се втренчи в стрелата с обсидианов връх, запъната в арбалета. Къде беше успяла да го скрие? Преглътна бавно.
„Тя изложи собствения си живот на опасност, като се качи по стълбите с мен!“, помисли си. „Как е възможно да е била…“
Но Джо бе наясно с аломантичните му умения. Тя — също. Леси бе знаела, че той ще отклони куршумите на главорезите, когато бе тръгнала след него.
— Най-после — продължи Джо. — Можеш ли да обясниш защо просто не го застреля в стаичката до салона на кръчмата?
Тя не отговори и не отмести поглед от Уаксилий.
— Нали те предупредих, че всички тук са хора на Джо — напомни тя.
— Е… — преглътна Уаксилий. — Аз все пак мисля, че имаш хубави крака.
Тя го погледна в очите. После въздъхна, обърна арбалета към Джо и го застреля във врата.
Уаксилий примигна, а грамадният мъж се свлече на земята с гъргорене, облян в кръв.
— Точно това ли? — попита Леси, вперила ядосан поглед в Уакс. — Това ли успя да измислиш, за да ме спечелиш? „Имаш хубави крака“? Сериозно? Нямаш шанс да оцелееш тук, Шалче.
Уаксилий въздъхна от облекчение.
— О, Хармония. Сигурен бях, че ще ме застреляш.
— Трябваше да го направя — измърмори тя. — Не мога да повярвам, че…
Млъкна рязко, когато от стълбите се чу трополене — шайката разбойници горе най-после бяха събрали смелостта да слязат. Петима-шестима нахлуха едновременно в стаята с пистолети в ръка.
Леси се хвърли към пистолета на поваления телохранител.
Уаксилий премисли бързо ситуацията и направи онова, което му се стори най-естествено: зае героична стойка насред неразборията, опрял един крак на масата. Джо Гранита лежеше мъртъв на земята, двамата телохранители не помръдваха. От продънения таван продължаваше да се сипе фин прашец, осветен от няколкото слънчеви лъча, които се прокрадваха през един прозорец горе.