— Но нали се преструвам. Приготвих си репликите предварително. Не се отклонявам от планираното в действителност.
— Ще се изненадаш, ако разбереш колко много хора правят същото — каза той. — Освен това, ти си такава. Значи не е преструвка.
— Значи никога не се преструвам.
— Мисля, че е така. Просто чак сега го осъзнавам.
Двамата се приближиха към Инейт — достатъчно, че да забележи, че го чакат. Останалите двойки и групички наоколо им хвърляха погледи скришом. Бидейки лорд на една от най-големите къщи, Уакс имаше по-висок ранг от почти всички присъстващи. Старите благороднически титли започваха да имат все по-малка тежест, но с помощта на богатството на Стерис бе успял да изплати множество от сериозните си дългове. Това на свой ред му бе позволило да избегне фалита на множество от фабриките на къщата и да удържи положението, докато другите му инвестиции започнаха да изплащат дивиденти. Къща Ладриан отново се бе превърнала в една от най-богатите в града. А това постепенно придобиваше все по-голяма важност в сравнение с благородническата кръв.
Смяташе за неприятна, но не и за изненадваща честотата, с която знатното потекло съвпадаше с икономическата и политическата мощ. Законите на лорд Мъглороден, изградени въз основата на идеала на Последния император, бяха предназначени да върнат мощта в ръцете на обикновения човек. А ето, че все същите хора продължаваха да управляват сами. И Уакс беше един от тях. Колко виновен трябваше да се чувства?
Вече се боя, че направих нещата твърде лесни за хората…
Дрим, главният телохранител и шефът на охраната на губернатора, пристъпи към Уакс.
— Вие ще бъдете следващите, предполагам — изръмжа дебеловратият мъж. — Разбрах, че хората ми на входа са ви позволили да влезете с пистолетите.
— Уверявам те, Дрим — каза Уакс, — че ако губернаторът наистина бъде изложен и на най-малка опасност, ще си благодарен за това.
— Предполагам, че е така. Оръжията така или иначе нямат особено значение за вас, нали? Можете да убиете човек с дребните монети в джоба си.
— Или с чифт ръкавели. Или с пироните, с които килимът е прикрепен към пода.
Дрим изсумтя.
— Жалко за помощника ви.
Уакс рязко се съсредоточи в думите му.
— Уейн. Какво се е случило?
— Заплаха за сигурността е — заяви Дрин. — Наложи се да го отпратим.
Уакс се отпусна.
— А. Добре тогава.
Дрим се усмихна. Явно смяташе, че е удържал някаква победа. След това се отдръпна и пак зае мястото си до стената, откъдето следеше онези, които идваха да разговарят с губернатора.
— Не се ли безпокоите за Уейн? — попита Стерис шепнешком.
— Вече не. Безпокоях се, че тук ще му доскучее до такава степен, че ще се запилее нанякъде. Но този мил човек е имал добрината да му даде предизвикателство.
— Значи… Искате да кажете, че ще се опита да се вмъкне скришом?
— Ако Уейн вече не е някъде тук, лично ще изям чантата ти и ще се опитам да я изгоря, за да подхраня с нея аломантичните си сили.
Продължиха да чакат. Настоящият събеседник на губернатора, лейди Шайна, бе превзета дама, способна да говори празни приказки с часове, но след политическата и финансова подкрепа, която му бе предоставила, дори губернаторът не можеше да си позволи да я отпрати. Уакс се огледа. Чудеще се къде може да бъде Уейн.
— Лорд Уаксилий Ладриан — каза един женски глас. — Чувала съм за вас. Дори по-красив сте, отколкото разправят.
Той вдигна вежди към новодошлата — висока жена, която също чакаше да говори с губернатора. Много висока — извисяваше се над него с около десетина сантиметра. Имаше сочни устни, едри гърди, матова кожа и коса с цвят на барут. Носеше червена рокля, по-голямата част от която липсваше от кръста нагоре.
— Не мисля, че сме се срещали преди — каза Стерис хладно.
— Името ми е Милан — каза жената, без да си прави труда да погледне към Стерис. Вместо това огледа Уакс отгоре до долу и се усмихна загадъчно. — Носите оръжие и мъглопелерина като от Дивите земи на коктейл, лорд Уаксилий. Дръзко.
— Няма нищо дръзко в това да правиш онова, което винаги си правил — каза Уакс.
„Виж, да флиртуваш с някого, докато годеницата му стои точно до теб — това вече е“, добави наум.
— За вас се говорят любопитни неща — продължи Милан. — Верни ли са?
— Да.
Тя присви устни и се усмихна. Явно очакваше да й каже още нещо. Вместо това той я погледна право в очите и зачака. Тя се размърда и премести чашата си от едната ръка в другата. Накрая се извини и си тръгна.