— Ха — изкоментира Стерис. — А казват, че аз карам хората да се чувстват неудобно.
— Подходящият поглед се усвоява бързо — каза Уакс и насочи вниманието си обратно към губернатора.
Прецени, че ще е разумно да държи Милан под око. Дали това всъщност не беше Кървящата, която се опитва да го държи под око? Или просто поредната повърхностна, прекомерно уверена в прелестите си дама от светските кръгове, прекалила с виното?
Поквара. Трудно ще бъде.
Уейн се разхождаше между гостите на партито, натрупал върху мъничката си чиния колкото храна бе успял да побере. Защо винаги използваха толкова малки чинийки на тези партита? За да не могат хората да изядат твърде много? Поквара. В действията на богаташите нямаше никаква логика. Раздаваха охотно от най-скъпия алкохол в града, а после се тревожеха, че хората ще изядат всички малки кренвиршчета?
Уейн бе бунтар. Отказваше да играе по правилата им. За нищо на света. Бързо си състави боен план. Дамите с малките кренвиршчета се появяваха иззад бара от източната страна, докато на западния приготвяха сухарчетата със сьомга. На север бяха мини-сандвичите, а на юг — различните видове десерти. Ако обиколеше гостната за точно тринайсет минути, успяваше да мине през всяка от базите точно в мига, в който прислужничките се появяваха с новите подноси.
Започваха да го гледат втренчено. По това се познаваше, че си си свършил работата добре — като започнат да го гледат така.
Мараси гледаше да се навърта наблизо, за да играе правдоподобно ролята на асистентка на професор Ханланазе. Уейн почеса брадата си. Не обичаше бради, но Мараси бе казала, че на новите му еванотипни снимки се вижда, че професорът си е пуснал такава. Освен това, Ханланазе беше доста по-широк в кръста от него. Което беше прекрасно. Човек можеше да скрие какво ли не в подплатата.
— Още не мога да повярвам, че носеше всичко това в каретата — прошепна Мараси, след което си открадна едно от кренвиршчетата му.
Направо от чинията. Възмутително!
— Мила ми жено — каза Уейн и се почеса по главата, на която бе нахлупил разноцветна териска шапчица като онази, с която Ханланазе гордо демонстрираше произхода си. — Всеки квалифициран академик се нуждае, преди всичко, от подходящата подготовка. Да напуснеш дома си, без да се подготвиш грижливо за всяко възможно развитие на събитията, е като да работиш в лабораторията, без да вземеш необходимите мерки за сигурност!
— Цялата дегизировка се крепи на гласа — забеляза Мараси. — Как го правиш?
— Акцентите са като дрехи за мислите, мила моя — каза Уейн. — Без тях, всичко, което казваме, би било голо. По-добре направо да започнем да си крещим. О, погледнете. Дамата с десертите пак носи шоколадови сладки! Направо са неустоими, смея да кажа.
Той пристъпи към тях, но го спря един глас.
— Професор Ханланазе?
Уейн замръзна.
— Господи, наистина сте вие! — възкликна гласът. — Не смятах, че ще дойдете.
Към него се приближи висок мъж, облечен от главата до петите в каре — изглеждаше така, сякаш човек би могъл да го окачи на някой стълб и да го използва вместо бойно знаме.
От една страна, Уейн беше доволен. Бе създал дегизировката си само въз основа на описанието на Мараси, затова фактът, че е успял да заблуди някого, който явно бе виждал снимката му, му носеше голямо удовлетворение.
От друга страна… По дяволите.
Уейн подаде на Мараси чинията си и я изгледа строго с поглед, който ясно говореше: И да не ги изядеш. После се ръкува с новодошлия. Платът на костюма му наистина си го биваше. Тъкачът трябва да беше изразходвал целия си запас от райета за годината.
— А вие сте? — попита Уейн с тънък глас.
Бе забелязал, че едрите мъже като професор Ханланазе често имаха гласове като за по-дребен човек. Радваше се, че е изучавал подробно южняшките акценти. Естествено, бе го обогатил и с произношение, подобаващо за университетски професор, и накрая бе добавил към всичко това твърди, термолиански „в"-подобни звуци, за да си личи влиянието на селцето, в което професорът беше отраснал.
Напасването на подходящ акцент беше като да смесваш бои така, че да съответстват на онази, с която е вече е боядисана стената. Ако не ги смесиш в точното съотношение, започваше да изглежда много по-зле, отколкото ако използваш напълно различен цвят.
— Рейм Малдор — каза мъжът и разтърси ръката му. — Нали се сещате… Дисертацията относно ефекта на Хигенс?
— А, да — каза Уейн, като пусна ръката му и отстъпи назад.
Създаваше много правдоподобно впечатление, че се чувства нервен в компанията на толкова много хора, и Малдор му се връзваше като панделка. С готовност се отдръпна назад, за да даде на предполагаемия професор-отшелник повече пространство. А това предостави на Уейн възможността да създаде сфера забързано време, която обхващаше само него и Мараси.