— По-добре, отколкото с живота ви да бъде свършено.
Губернаторът го погледна бегло. Явно не виждаше нещата по същия начин:
— Отстъплението е невъзможно — наблегна той. — Ще изглежда така, сякаш изоставям народа. Ще си помислят, че скандалът ме е принудил да се скрия. Ще ме сметнат за страхливец. Не. Невъзможно. Ще изпратя в безопасност лейди Инейт, както и децата. Аз трябва да остана, а вие трябва да се справите с всичко това, каквото и да е то. Спрете го, преди да е станало твърде късно.
— Ще опитам — каза Уакс, като се наведе още по-близо. — Дайте ми паролата си. Нещо запомнящо се, но безсмислено.
— Квас на пясък.
— Добре. Моята за вас е „кости без супа“. Имате ли обезопасена стая?
— Да — каза Инейт. — В мазето на имението. Под всекидневната.
— Използвайте я — настоя Уакс, като слизаше от каретата. — И ако заключите вратата, не пускайте вътре никого, докато не пристигна и не ви дам паролата.
Веднага щом стъпи на земята, Уакс откри, че изважда Възмездие.
Беше насочил пистолета още преди да е регистрирал какво го е накарало да реагира. Изненадани викове, но не от болка. Една прислужница побърза да се приближи откъм имението, като подмина колоните при фронтона, осветени в чисто бяло като бедрени кости.
— Милорд губернаторе! — извика жената. — Получихме съобщение по телеграфа; нещо се е случило. Налага се да подготвите отговор!
— Какво е станало? — попита напрегнато Уакс, докато губернаторът слизаше от каретата.
Прислужницата се поколеба и очите и се разшириха при вида на оръжието в ръката на Уакс. Носеше колосана черна униформа, пола до коляното, червено шалче на врата. Иконом или може би един от съветниците на губернатора.
— Констабъл съм — каза Уакс. — Какво толкова спешно има?
— Убийство — произнесе тя.
Хармонийо, не…, помисли си той.
— Кажете ми, че не е лорд Хармс! — нима в бързината да открие губернатора беше станал причина за смъртта на човека?
— Лорд кой? — попита жената. — Изобщо не е бил благородник, констабъл — тя хвърли поглед на Дрим, който кимна. На Уакс можеше да се има доверие. Тя отново погледна към Уакс. — Отец Бин. Свещеника.
Мараси се взираше в трупа, който беше прикован към стената като стара завеса. По един клин през всяко око. Кръвта боядисваше бузите на мъжа и бе напоила церемониалните му одежди, за да оформи алена жилетка. Почти като териско V. От двете страни на трупа също имаше кръв по стената, размазана от размахващи се ръце и търсещи пръсти. Мараси потръпна. Свещеникът бе останал жив достатъчно дълго, за да му се случи всичко това.
Макар че констаблите тършуваха и оглеждаха навсякъде из големия кораб на църквата, Мараси се чувстваше сама пред този труп и неговите стоманени очи. Само тя и тялото, тревожно благоговей на сцена. Напомняше й на нещо, излязло направо от „Хисторика", макар да не можеше да си припомни какво конкретно.
Капитан Арадел пристъпи до нея:
— Получих вест за сестра ви — каза той. — Охраняваме я в една от най-сигурните ни тайни квартири.
— Благодаря ви, сър.
— Какво мислите? — попита той и кимна към тялото.
— Ужасяващо е, сър. Какво точно се е случило?
— Конвентикалистите не са особено услужливи — обясни той. — Не съм сигурен дали са в шок, или влизането ни тук обижда религията им.
Той и даде знак да тръгне пред него и двамата подминаха Уейн, който стоеше на една от църковните пейки, дъвчеше дъвка и зяпаше трупа. Мараси и Арадел излязоха изпод купола на църковния кораб и влязоха в малко фоайе, където ред от хора с пепеляви лица седяха на някакви скамейки. Бяха Оцеленци — други служители на Църквата на Оцеленците, също като свещеника.
Пред тях беше седнала жена с посивели коси, облечена в официалните одежди на църковна икономка. Тя изтри очи и няколко деца се сгушиха в нея със сведени лица. Констабъл Реди стоеше наблизо; жилестият мъж пъхна твърдата си подложка за писане под мишница и отдаде чест на Арадел. Обикновено един констабъл-генерал не би се занимавал с нещо подобно, но Арадел беше детектив от дълги години.
— Сам ли ще проведете разпита, сър? — попита Реди.
При споменаването на думата „разпит Оцеленците видимо се сковаха. На Мараси и идваше да го удари заради този тон.