— Уи-уиски — каза Уейн на свещеника зад олтара.
Вместо това мъжът му връчи чаша вода с резенче лимон. Поквара. Май беше прекалил с произношението. Уейн се намести още по-удобно, като посръбваше от водата си.
Мъжете на олтара не се оплакваха. Просто се взираха, стиснали чашите си. Уейн кимна. Това бяха мълчаливи молитви, от онзи вид, който можеш да прочетеш в очите им. Посегна и измъкна чашата от ръцете на човека до себе си. Подуши я. Чист ром. Какво му беше забавното пък на това?
Посегна към Меча кожа и измъкна неговата чаша от пръстите му. Подуши и нея. И двамата мъже се обърнаха към него, докато пресушаваше остатъка от водата си, а след това смеси питиетата им в чашата си. Изстиска вътре лимон и щипка захар, взета иззад олтара, прибави малко лед, покри я с подложка и разклати чашата така, сякаш се бореше за живота си. Което можеше и да се случи, защото приятелчето с килим по ръцете тъкмо се изправяше и изпукваше кокалчетата на юмруците си.
Преди Мечката да започне да го налага, Уейн засили по една чаша към всеки от двамата мъже. Чашите спряха по местата си и олтарът потъна в мълчание. Мъжете колебливо протегнаха ръце и опитаха питиета си. Тиранти сръбна пръв.
— Еха — каза той. — Как го направи?
Уейн не отговори, но почука масата с един пръст, докато Космати ръце опитваше собственото си питие и кимаше удовлетворено. Животът сред изисканите дами и господа бе научил Уейн на едно-две неща. Изисканият народ никога не можеше да върши нещата по обикновения начин. Понякога му се струваше, че се държат странно, само за да не бъдат като обикновения народ.
Но пък знаеха как да пият. Поне това трябваше да им се признае.
Свещеникът се приближи, за да разследва глъчката, но и двамата мъже просто искаха още от онова, което Уейн беше забъркал. Свещеникът изслуша опитите им за разяснения, след което кимна — изглежда бе работил и на по-отбрани празненства или пък беше обслужвал и изискани посетители.
Уейн плъзна нещо по олтара. Две гилзи.
— Какво е това? — попита свещеникът, като остави чашата, която бършеше. — Да не би да е… да не е алуминий?
Уейн стана и събра няколко неща иззад олтара, след което ги изсипа в ръцете на свещеника. За щастие, разполагаше с лед, защото по-рано го бяха заредили. В последно време ледът ставаше все по-евтин заради честите доставки от планините. Човекът освен това си имаше хубава колекция от различен алкохол и подправки. Повече от достатъчни за Уейн.
Той даде знак на мъжа да го последва, след което тръгна през помещението. Спираше на всяка маса, взимаше питиетата на хората и ги преправяше. Онези с бира получаваха сок и сода, смесени внимателно и трансформирани. Винаги ги оставяше с нещо, подобно на онова, което си имаха, но по-ново. Свежо. На някои прибавяше джинджифил — доста си вървеше с лимон, — а на други пелин. Опитваше да използва по нещо от всяка маса и само на няколко пъти му отвърнаха с ругатни. Не след дълго беше накарал храмът да се почувства далеч по-дружелюбно. Всъщност дори бе събрал около себе си нещо като тълпа.
Групата нададе радостен възглас, щом се настани на масата пред висока, красива жена с големи очи и дълги пръсти. Питието, което и забърка, в действителност не беше нещо особено — джин и лайм с малко сода и намек за захар, но тайната съставка… е, това вече беше нещо особено. Кесия със синя пудра, с която се сдоби на празненството по-рано. Беше я разменил срещу малко пясък.
Смеси пудрата в питието с бързо и незабелязано движение на пръстите, след което разтърси и най-сетне прибави лайма. Когато плъзна чашата пред жената, синята течност на питието се въртеше и вълнуваше, преди да разцъфне в наситено виолетово, цвят, който се разпространи в напитката като сгъстяваща се мъгла.
Хората около него се смълчаха благоговейно, а жената му се усмихна. И той й се ухили. Вярно, че вече беше зает, но не беше зле да упражнява флиртуването си, иначе Ранет щеше да започне да го пренебрегва.
Сетне кожата на жената прие син, а после виолетов цвят, също като питието. Уейн отскочи от масата, докато цветът на кожата и се връщаше към нормалния. Тя взе питието си с лукава усмивка и отпи от него.
— Много хубаво — произнесе. — Но обикновено обичам да е малко по-силно.
Останалите в храма се оттегляха към скамейките си. Бяха се порадвали на представлението, но още по-силно им се искаше да се порадват на алкохола. Изглежда, не бяха забелязали какво е направила кожата на жената. Може би Уейн беше сгрешил. Той колебливо зае мястото си отново и погледна жената, чиито очи — ясно като ден — промениха цвета си от син на виолетов, а сетне отново на син.