— На обесник да стана — рече Уейн. — Ти си онази безсмъртна, нали?
— Съвсем вярно — отвърна тя, като отпиваше от питието си и протягаше ръка, за да се здрависат. — Името ми е МеЛаан. Уаксилий ме инструктира да кажа думите „жълти гащи“, за да го докажа. Добре се справи тук тази вечер. Когато пристигнах, останах с впечатлението, че мястото всеки момент може да се пръсне от целия този гняв. Нищо чудно и да си предотвратил бунт.
— Само в една кръчма — произнесе Уейн, като разтърси ръката и, а сетне се настани по-удобно на стола си. — Една от стотици. Ако се мъти бунт, няма да го спра с момичешки питиета.
— Предполагам, че е така.
— Това, което трябва да направя — продължи Уейн, — е да напия целия град.
— Или, например, да се застъпиш за правата на работниците, да започнеш преговори за по-хуманно работно време, подобрени условия и заплащане над допустимия минимум.
— Да, да — рече Уейн. — И това. Но ако успея да напия всички, помисли само колко по-щастлив ще бъде този град.
— Стига преди това да напиеш мен, не бих имала нищо против — тя протегна чашата си към него. — Доналей на дамата.
Уейн се намръщи:
— Я почакай, нещо не е наред. Нали си нещо като полубожество. Не трябва ли да морализаторстваш?
— И ето — рече МеЛаан, като разклати чашата си, — принеси в дар на божеството си един „Син залез“, с повечко джин. И благословен ще си.
— Мисля, че мога да го направя — каза Уейн. — Голяма проклетия. Може би в края на краищата съм религиозен.
Безсмъртното полубожество отпи щедра глътка от бирата си, след което стовари халбата на масата и се ухили като четиригодишна, на която са платили със сладки, за да обади сестра си. Уакс я наблюдаваше, докато тя поглеждаше Уейн право в очите и се оригваше толкова силно, че и мъртвите щяха да станат. До Уакс Уейн кимна одобрително с впечатлен вид. После сам пресуши бирата си, оригна се в отговор на МеЛаан, но поне два пъти по-дълго и високо.
— Как го правиш? — попита тя.
— С години подготовка и упражнения — отговори Уейн.
— Живяла съм малко над половин хилядолетие — каза МеЛаан. — Сигурна съм, че съм се упражнявала повече от теб.
— Нямаш волята обаче — отбеляза той и размаха пръст. — Трябва да го искаш. — Пресуши остатъка от бирата си и изпусна продължително оригване.
Мараси, която беше седнала до Уакс в сепарето им, изглеждаше ужасена от разговора. Уакс й беше позволил да го докара дотук, най-вече за да има време да превърже раната си и да я огледа по-внимателно. Обезболяващите си вършеха работата. Едва усещаше болка.
След краткото пътуване, двамата се бяха появили посредата на… съревнованието?… по оригване между тези двамата. Уакс не беше напълно сигурен дали е съревнование, или по-скоро взаимна проява на уважение, като между двама виртуози, които изпълняват любимите си мелодии.
МеЛаан довърши бирата си и вдигна драматично ръка. На дланта й се появиха устни, които издадоха тихо оригване.
— Мошеничество — обяви Уейн.
— Просто използвам даровете на Отеца — каза тя. — Не ми казвай, че ако можеше, нямаше да се оригваш и от други места.
— Ами — рече Уейн, — след като отвори дума, мога да издавам доста интересни звуци със…
Уакс се покашля:
— Не искам да отклонявам разговора от това с кои места Уейн може или не може да издава звуци, но трябва да призная, че и наполовина не сте онова, което очаквах, Ваша Божественост.
— По дяволите — каза МеЛаан, — моля те, не ме наричай така.
— Ти служиш на Хармония — каза Уакс.
— От по-късните поколения — отговори тя. — Изчислено в кандра години, на практика съм още дете.
— Живяла си по време на Катацендъра — каза Уакс. — Познавала си Основателите.
— Прекарах Катацендъра под земята — отвърна МеЛаан. — Бях девойка и не познавам земята от времето, когато е била покрита с пепел. Наистина няма нужда да се впечатляваш толкова силно от мен.
— Над шестстотингодишна си — каза Мараси.
— Пръстта също — отговори МеЛаан. Тя се наведе напред. — Тук съм, за да помогна. Ако ви трябва полубожество, около което да кършите ръце, ще ви изпратя ВенДел или някой от наистина древните. На тях им харесва. Аз просто искам Паалм да бъде спряна, а после да й се помогне.
Уакс се наведе през масата. От начина, по който МеЛаан се усмихваше на подминаващите хора — от начина, по който тактуваше с пръст заедно с ритъма на песента, която група мъже пееха в ъгъла, — беше ясно, че тя харесва хората. Харесваше и да е тук, сред тях. Не беше резервирана, както той очакваше, или надменна. Дори не беше толкова чуждоземна, независимо от факта, че току-що беше превърнала ръката си в уста.