— Няма проблеми, всичко е наред — рече Уейн. — Не че имах планове, нали разбираш, да спя довечера.
— Сънят може и да не ни достига в близко бъдеще — каза Уакс.
— Искаш ли да отида с него, Утринен стрелецо? — попита МеЛаан.
— Зависи. Мараси, искаш ли подкрепления?
— Да, моля — отговори тя.
— Наблюдавай я — каза той, като кимна към Мараси. — И може би разкрий нещо от същността си на Арадел. Според мен е време да го информираме срещу какво сме изправени.
— Вече е направено — каза Мараси. — Но съм сигурна, че би искал някакво доказателство.
Уакс изсумтя. Не й беше давал нареждане да го прави.
— Побързай със задачата — каза и той. — И отиди при губернатора. Искам да го наблюдават повече от един чифт очи. И преди да се разделим, всяка двойка от нас ще размени кодове, индивидуални и неизвестни на останалите, за да можем да се легитимираме един пред друг. Постъпих по същия начин с губернатора и ръководния му състав — Хармонийо, очертаваше се пълен кошмар.
— Няма да е достатъчно да наблюдаваме губернатора, Уакс — обади се Мараси, като се изправяше от масата. — Сам го каза. Просто реагираме. Така че какво друго ще направим?
— Ще измисля нещо.
Останалите се изправиха. Уакс задържа Уейн, за да се увери, че са се разплатили с управителя на таверната. Изненадващо Уейн наистина беше платил за всичко, което трябва. На път за вратата Уакс обясни на приятеля си малката идея, която му бе хрумнала за охраната на губернатора.
Спряха в преддверието на кръчмата, където МеЛаан чакаше, докато Мараси палеше чудовищния си автомобил. Уейн се запиля да хване карета, която да ги отведе до имението на губернатора, а Уакс улови МеЛаан за ръката.
— Мразя всичко това — отбеляза той, достатъчно тихо, че охранителят навън да не го чуе. — Че не мога да се доверявам на хора, на които трябва да разчитам постоянно. Постоянно да се съмнявам в себе си.
— Да — отвърна тя. — Но ще се справиш. Има причина Той да се обърне към теб — тя пристъпи по-близо. Поквара, беше привлекателна… но пък и би било странно да не е, като се вземеше предвид всичко останало. — Двамата с теб не сме единствените, които преследват Паалм, блюстителю… всяка кандра в града я издирва. Работата е там, че според мен братята и сестрите ми няма да бъдат от голяма полза. Предпочитат да не нараняват другите, особено след онова, което ТенСуун беше принуден да стори по време на Забележителното двуличие. А и освен всичко друго могат да бъдат… непостоянна група.
— Те са служители на Бога — каза Уакс.
— Да — отговори МеЛаан — и са разполагали с векове да обиграят своята своеобразност. Позволи ми да отбележа, че остаряването не те прави по-нормален. Ние не разсъждаваме като убийци. Били сме в прекалено близък контакт с Хармония. Онова, което върши Паалм, ни изумява. Противоречи на всичко, съгласно което сме живели и в което сме вярвали векове наред. Не мисля, че ние ще успеем да я намерим. Не и навреме. Но ти… ти можеш.
— Защото разсъждавам като убиец.
— Не исках да кажа, че…
— Всичко е наред — каза Уакс и пусна ръката и. — Аз съм това, което съм. — Той откачи мъглопелерината си от закачалката до вратата и я наметна преди да излезе в нощта. — Между другото, благодаря — каза.
— За?
Той докосна ухото си и обицата на него.
— Затова.
— Просто я доставих.
— Без значение. Тъкмо от това имах нужда. Когато се нуждаех от него — той пусна гилза и я задържа на място с крак. — Ще се видя с всички вас при имението на губернатора.
14
Ако искаш да опознаеш един човек, копай в огнището му.
Поговорката беше от Дивите земи, може би с колоски произход. В общи линии означаваше, че можеш да отсъдиш за някой по онова, което изхвърля — или по онова, което е готов да изгори, за да се стопли.
Докато Уакс се придвижваше в мъглата с аломантични скокове, един голям църковен часовникотброи единайсет. Звукът отекна в нощта откъм скритата в тъмнината камбанария. Напоследък единайсет не се смяташе за късен час, особено в сърцето на града, но трябваше да отбелязва времето, когато повечето мъже и жени най-после се отправяха към леглата си. Работата започваше рано сутрин.
Само дето точно сега значителна част от работната сила в града не разполагаше с работа, за която да стане рано. Това се забелязваше по шумните улици и още по-шумните кръчми, без да споменаваме Усмирителните салони, които подминаваше, готови да работят през цялата нощ. Това бяха местата, където хора с натежали сърца търсеха друг вид облекчение, под форма, при която един аломант — срещу минимално заплащане — изтриваше емоциите им за известно време и ги оставяше с притъпени сетива.