— Не си… — Мараси премигна, като опитваше да осмисли свят, в който един от Безликите безсмъртни не познаваше доктрината.
— Винаги съм искала — отвърна МеЛаан, като вдигна рамене. — Но така и не намирам времето.
— На повече от шестстотин години си.
— Там е работата, в това да разполагаш с вечността, хлапе — отговори МеЛаан. — Твърде лесно става да отлагаш до безкрайност. Ще влизаме ли тук, или не?
Мараси въздъхна и бутна вратата, за да се озоват в помещение с архивни шкафове, натъпкани догоре с отчетни книги и вестници. Това беше дело на Арадел; обичаше да държи под контрол онова, което хората казваха или пишеха из града. Засега не ползваше колекцията за нещо повече, освен да проверява за престъпления, които хората му са пропуснали, но Мараси имаше свои собствени планове.
За нещастие констабъл Миклин, който завеждаше архива, беше един от най-близките приятели на Реди. Когато Мараси влезе, Миклин и другите двама, които работеха там, вдигнаха очи, а след това незабавно се задълбочиха отново в папките си.
— Коя е цивилната? — попита Миклин от бюрото си в ъгъла.
Как успяваше да накара косата си да стои толкова изправена?
Приличаше на тревна туфа, растяща в саксия.
— Специален следовател от друг район — обясни Мараси. — Изпраща я лорд Ладриан. Миклин размърда нос:
— Доколкото разбирам, този лов на мишки е твое дело? Едва успях да направя две крачки тази вечер, преди да ме върнат да изравям информация за проклетата разрушена язовирна стена.
— Какво откри? — попита нетърпеливо Мараси, като се мушна между два големи шкафа, които той беше подредил като стражи, и пристъпи към бюрото му.
— Нищо — каза Миклин. — Задънена улица. Прахосничество на времето ми.
— Все пак бих искала да видя какво си открил — каза тя. — Ако не те затруднява прекалено.
Миклин отпусна ръце на бюрото си. Проговори тихо:
— Защо си тук, Колмс?
— Мислех, че Арадел ти е казал — отвърна Мараси. — Пропуканата язовирна стена може да е…
— Не това. Тук. В участъка. Получи предложение да се присъединиш към офиса на старшия прокурор на октанта, за постоянно, с препоръчително писмо от стажа ти при него. Проверих тази информация. А сега… какво? Внезапно ти се прииска да преследваш престъпници? Да пъхнеш гаубиците в колана си, все едно си някъде из покварените Диви земи? Полицейската работа не прилича на нищо подобно.
— Добре ми е известно — каза сухо Мараси. — Но благодаря, че ме осведоми. Какво си открил?
Той въздъхна и тупна една папка с опакото на ръката си:
— Покварено прахосничество на времето ми — измърмори.
Мараси взе папката и се оттегли между шкафовете. Нямаше да се приключи само с Миклин — другите двама констабли я информираха за мнението си с тихи, презрителни изсумтявания. Мараси чувстваше как се взират обвинително в гърба и, докато отвежда МеЛаан от архива, притиснала папката към себе си.
— Защо се отнасят така с теб? — попита МеЛаан, докато излизаха навън.
— Сложно е.
— Хората обикновено са, сложни. Защо им позволяваш да се отнасят така с теб?
— Работя по въпроса.
— Искаш ли да направя нещо? — каза МеЛаан. — Мога да им изкарам цинизма през носовете, да им покажа, че разполагаш с приятели, които…
— Не! — отвърна Мараси. — Моля те, недей. Не е нещо, с което не съм се справяла и преди.
МеЛаан я последва, докато Мараси почти тичаше по целия път до бюрото си пред кабинета на Арадел. Там стоеше една дългуреста жена констабъл — вдигнала крак на стола на Мараси, погълната в разговор с мъжа през едно бюро, отпиваща от чая си. Мараси се прокашля два пъти, преди жената — името и беше Таудр, нали така? — най-после не я погледна, не завъртя очи и не се отмести от пътя и.
Мараси се настани на стола си. МеЛаан също си придърпа стол.
— Сигурна ли си, че не искаш да…
— Не — каза бързо Мараси и се зарови в папката. Пое си дълбоко въздух: — Не, моля.
— Сигурна съм, че приятелят ти Уаксилий може да намине, да пусне няколко куршума и да ги накара да прекратят цупенето.
О, Оцелели, не, помисли си Мараси, поболяна от самата представа. МеЛаан обаче явно не възнамеряваше да остави нещата, без да получи обяснение.
— Започвам да осъзнавам, че Уаксилий отчасти е причината да се държат така с мен — обясни Мараси, като отваряше папката, приготвена от Миклин. — Животът в участъка следва определена йерархия. Сержантите започват като ефрейтори, работят на улицата, трупат десет или петнайсет години усилен труд и най-накрая си заслужават повишението. Капитаните започват като лейтенанти и в голямата си част имат благородно потекло. По някой път някой сержант също успява да се издигне. Но от всички се очаква да си отслужат на дъното.