Мараси се приближи до нея и прочете посочените от нея параграфи.
Доклад на екзекутора. Затворникът бе обесен. Отказа последно хранене и настоя „да приключваме“. Гробът му беше осквернен две вечери по-късно; подозираме, че е дело на хора, изгубили членове от семействата си в наводнението.
— Еха — произнесе Мараси, като взе изрезката обратно. Още не беше стигнала до тази част. — Да. Измъкнала се е от гроба, а? Нима им е позволила да я погребат?
— Несъмнено — отговори МеЛаан. — Паалм е напълно отдадена на занаята си.
— Как тогава е забравила за имената на децата?
МеЛаан поклати глава:
— Нямам представа.
Във всеки случай разполагаха с достатъчно, за да отнесат въпроса до Арадел.
— Хайде — каза Мараси.
15
Едно от нещата, на които животът в Дивите земи бе научил Уакс, беше, че хората са готови да осребрят всичко. Първия път, когато видя някой да продава вода, остана изненадан. Кой би продавал нещо, което буквално тече от небето?
Сега, повече от двайсет години по-късно, беше изненадан, че никой в Елъндел не е изнамерил начин да облага събирането на дъждовна вода. Стига някой да иска нещо, можеш да му наложиш такса. Това беше двойно по-вярно за аломантията, макар че някои консерватори заклеймяваха засилената комерсиализация на Металните изкуства. Наемните ферохимици се намираха по-трудно от аломантите, може би защото териските традиции се отнасяха към силите им с такова благоговение.
Уакс изкачи стъпалата на сградата, която се издигаше самотно в относително приятен квартал, дори и тази негова част, така да се каже, да бе по-мрачната част от улицата. Мястото имаше два етажа и капаците на прозорците му бяха спуснати, въпреки че светлината отвътре ги огряваше с топло сияние. Една черна карета — с одран сребърен герб — беше паркирана на алеята вдясно.
Усмиряването премина през него, веднага щом достигна вратата. Спокойно, нежно усещане, като емоционално обезболяващо.
Сякаш някой беше притиснал възглавница върху емоциите му в опит да ги задуши от нежност.
Немарливост, помисли си той. Трябваше да си взема шапката. Шапката имаше алуминиеви подшивки, а бе възможно Кървящата да разполага с клин, който да й позволява да Усмирява или Размирява. Е, по-късно трябваше да си я вземе. Блъсна вратата и се озова в помещение, огряно от мъждиви лампи с червени абажури. Пръснатите мъже и жени вътре се излежаваха на възглавници, пушеха пури или ароматизирани лули и се взираха в тавана, който бе боядисан като стъклопис в красиви, абстрактни шарки.
Повечето заведения затваряха по това време, но не и Усмирителните салони. Посещенията в тези салони бяха по-скъпи от ходенето на кръчма, но пък нямаха същия страничен ефект. Или по-точно — имаха различни странични ефекти. Жена в одежди на икономка — и шапка, вероятно с подшивки от алуминий, — приближи Уакс, за да поиска заплащане, но Уакс и показа легитимацията си.
— Ако си мислиш, че документите означават безплатно — каза собственичката, — трябва да си отскоро на служба.
Уакс и отвърна със суха усмивка, докато прибираше металната пластина. Жената стопанисваше долнопробен Усмирителен салон. Макар онова, което правеше, да не беше незаконно — забавното бе, че нямаше забрана да манипулираш емоциите на хората, стига да си плащат за това, — отдавна беше свикнала с редовните посещения на констаблите. Не само, че тези места привличаха хора, които се укриват, но бе напълно възможно в по-непочтените салони да се възползват от клиентите си.
Никой вътре не отговаряше на описанието на Чапао, но пък Усмирителните салони често имаха повече от едно помещение.
— Нисък мъж — каза Уакс, — оплешивяващ. Известен като Чапао, но може да не си е казал името.
Собственичката кимна и даде знак на Уакс да я последва, след което започнаха да си проправят път през помещението и излегнатите по пода клиенти. Мрачната, опушена сграда трябваше да засили нервността на Уакс — точно на такива места се случваха нещастните случаи и засадите, — но Усмирението се надмогваше трудно. Разкъсваше горните пластове на тревогите му и разкриваше тези под тях — тревогата му за Уейн и Мараси. Под тях пък — изненадващо безсилие — дори гняв, — насочено към Бог. След това и на тези емоции пораснаха пърхащи криле и го оставиха кух. Не спокоен, а празен.
Искаше да се отпусне в някое от креслата, да затвори очи и да въздъхне уморено. Кървящата можеше да почака. Едва ли щеше да опита да извърши ново убийство още тази вечер. А и защо да се тревожи, ако го извърши? Вероятно така и така не би могъл да й попречи.