Откриваше, че мрази това чувство. Емоциите бяха негови, собствената му сърцевина. Когато му ги отнемаха, не се чувстваше по-щастлив, нито забравяше. Просто му се повдигаше.
Ускори крачка, за да подкани и собственичката да побърза, докато напускаха помещението с възглавниците и тръгваха по дълъг коридор. Тук подминаха няколко други стаи: Напълно бяло помещение с хора, насядали с кръстосани крака на пода. Друго — напълно черно, без каквото и да е осветление, в което хората едва се различаваха. Имаше дори стая с изрисувани дървета по стените и под, покрит със слама като в териска колиба за общи събрания. В това помещение седеше самотен мъж, на самотен стол и със затворени очи.
Собственичката поведе Уакс по поредица от стъпала. Може би мъжът в териската стая беше един от Усмирителите — салонът трябваше да разполага с поне един от тях, от когото да се разширява малката Усмирителна сфера. Салоните бяха задължени да вграждат алуминиеви листове в стените, за да ограничават влиянието на емоционалната аломантия върху съседните къщи, но правилото не се налагаше навсякъде.
Собственичката отведе Уакс до малка стая на втория етаж, неукрасена, като се изключеше една маса за масаж в центъра й. Чапао не лежеше на нея. Вместо това крачеше до един залостен прозорец в далечната стена, а изнервената масажистка стоеше наблизо със скръстени ръце. На един стол до стената седеше старец. Металните мускали в джоба му — видими за Уакс по малките, пръснати линии, сочещи към уловените люспици, — го идентифицираха като аломант.
Уакс повдигна вежда. Чапао беше платил за частен сеанс. Откъде беше намерил толкова пари? Кочияшът се закова и погледна
Уакс. Очите му отскочиха към пистолетите на кръста му, след което падна на колене и се разрида.
Възрастният Усмирител се изправи с ясно доловимо изпукване на ставите:
— Направих всичко възможно, господарке Халекс — каза той на собственичката. — Но този човек не се нуждае от аломантия. Трябва му лекар.
— Твой е — каза господарката Халекс на Уакс. — Изведи го оттук. Притеснява хората ми.
Уакс прекоси помещението и се отпусна на коляно до Чапао. Ниският мъж трепереше, обвил краката си с ръце.
— Чапао — каза Уакс. — Погледни ме.
Чапао се обърна към него.
— Как се казва кучето ти? — попита Уакс.
— Моето… нямам куче. Умря преди няколко години. Задоволително. Не беше дегизираната Кървяща, освен ако не се беше сетила да разпитва случайни кочияши за домашните им любимци, преди да ги убива и да приема формата им.
— Какво се е случило? — попита Уакс. — Защо си тук?
— За да забравя какво видях.
— Усмиряването не работи по този начин — каза Уакс. — Не отнема спомените ти.
— Но поне трябва да ми олекне, нали?
— Зависи от емоциите, които изпитваш — обясни Уакс, — и от уменията на Усмирителя — той сложи ръка на рамото на мъжа. — Какво видя, Чапао?
Мъжът премигна с кръвясали очи:
— Видях… себе си.
Разбира се, Арадел не беше в кабинета си. Помещението беше там, по неговите думи, за да има къде да сядат лордовете на къщите, когато идват да ми се оплакват.
Мараси го откри на покрива на участъка, където изслушваше докладите на двамата участъкови Монетомети, които наблюдаваха улиците на града. Мараси изчака учтиво заедно с МеЛаан и няколко констабъл-лейтенанти, стоящи наблизо, и успя да чуе по-голямата част от последните новини. Из улиците все още има хиляди хора, милорд. Събират се из кръчмите. Не се разотиват по домовете си…
Арадел беше стъпил с ботуш на ниската стена, ограждаща покрива, и слушаше рапортите им. Около всеки от Монетометите ясно се забелязваха завихряния от мъгла; мъглата реагираше на аломантия. Най-накрая Арадел ги освободи. Не бяха истински констабли — по-скоро наемници. Лоялността им бе запазена за къщите им. Или в някои случаи — за личната им изгода.
Докато двамата тръгваха — със скок от покрива, — констабъл-генералът се обърна към лейтенантите.
— Подгответе хората за разчистване на кръчмите — каза тихо.
— Сър? — попита една от жените.
— Ще ги затворим — каза Арадел и посочи: — Първо по крайбрежните булеварди, а след това из по-малките улици. Не можем да започнем, преди да получа разрешение от губернатора да наложа военно положение в октанта, но искам констаблите да са готови, преди да сме получили заповедта.
Лейтенантите се подчиниха тичешком. Арадел хвърли поглед на Мараси и на нея й се стори, че разпознава нещо от предшественика му, войник, починал като мъченик в дните на Издигащия се воин. Дали в друга епоха този човек нямаше да бъде полеви генерал вместо полицай?