— Толкова ли си бесен на Мелита? — попита Рандау, оставяйки чашата си.
— Естествено! Ти наистина й дължиш много. Човече, ти си щастливец!
— О, моля!
— Да, определено, определено! Моето предложение да посетим Мелита, беше фамозно. Беше моя собствена приумица.
— Безкрайно съм ти благодарен за това!
— Така мисля. На мен обаче не ми донесе нищо друго, освен нещастия. Аз исках да ви покажа най-голямата красавица, която някога бях виждал. Кой обаче можеше да подозира, че това момиче по-късно ще стане баронеса Фон Шарфенберг, а после дори твоя жена! Кога ще бъде сватбата!
— След няколко седмици. Денят още не е определен. Ти, естествено, си поканен.
— Глупости!
— Ти си основоположникът на нашето щастие! Та това се подразбира изцяло от само себе си, дългуч!
— Благодаря! Много благодаря! — Разпери отбранително десетте си пръста.
— Но защо?
— Тогава изиграх дяволски безславна роля.
— Затова ли отказваш? Само затова?
— Естествено!
— О, я стига! Изобщо си нямаш представа колко добре мисли за теб годеницата ми. Тя те нарича свой спасител. Без твоята приумица нямаше да отида при Мелита.
— Проклета идея! Иска ми се всичко друго да бях замислил само не това!
Направи толкова сериозна физиономия, че Рандау попита:
— Та още ли не си го превъзмогнал?
— Сигурно никога няма да мога да го превъзмогна. Цялата тая работа като че никога няма да има край. Бог знае, че в кръга на началниците я приемат твърде строго. Ще трябва жестоко да си платя.
— Как така?
— Е, нали знаеш! Бях се обзаложил. Отнесох се непристойно с тази дама, сиреч с настоящата ти годеница, и т.н. Костваше ми труд да се измъкна. И ето че първо ме преместиха в друга войскова част, а онзи ден ми бе направен скрит намек час по-скоро да подам заявление за напускане на службата. Дадоха ми неограничен отпуск.
— Това действително е лошо, скъпи приятелю.
— Лошо? Ха, лошо! Какво означава „лошо“? Нищо, хич нищо! Това е дяволско, сатанинско, пъклено! Изобщо няма дума, която достатъчно добре да може да опише моя бяс, да обрисува яростта ми.
— Трябва да се успокоиш.
— Е, в крайна сметка нищо друго не ми остава. Но нещастието си е твърде голямо. Човек може да се примири да го ръсне някоя капка, но не е необходимо водата да пада от небето като град с големината на гюлета. Да се уволня! Проклятие!
— Какво казва чичо ти за тая работа?
— Командващият в Роленбург? Та именно от него дойде намекът! И същевременно отбеляза, че щял да се радва да ме види пак чак след пет-десет години! А днес получих от баща ми едно писмо, или по-скоро едно желание, което ми навява размисъл.
— Известна ли му е историята около Мелита?
— Не знам. Аз, естествено, не съм му писал нито дума. Касае се за нещо друго, за пустия Мамон. На моя банкер му скимнало да нареди да казват, че го няма, когато го навестявам.
— Какво? Отказва ти кредит?
— Да бе, представи си!
— Направо не е за вярване!
— Така си е. Аз, естествено, се оплаках на баща ми. Като отговор получих покана незабавно да отида при него. Днес следобед ще хващам влака.
— Но сигурно не се намираш в затруднение?
Рандау направи с пръсти жеста „броене на пари“. Хагенау вдигна рамене, разкриви лице в гримаса и отговори:
— Моите увлечения ми костваха пари. Имам страшно мека душа и старо, добро, глупаво сърце. Вършил съм много добрини тайно, без някой нещо да разбере. Това ми струваше пари, много пари. По-късно се захванах с комара. Имах късмет, но после той ме изостави.
— Хм-м! Чух вече. Действително си имал загуби!
— Губех ли губех! Правех дългове и губех — отново и отново. Играех, за да спечеля и си платя дълговете, и после завинаги да се откажа от този проклет порок. Но оставах все от губещата страна. Банкерът вече нищо не отпускаше, а баща ми не пращаше и пфенинг. Писах му. Не споменах нищо определено, но дадох да се разбере, че съм в беда. Предполагах, че ще има някоя и друга сцена.