Тя вдигна удивено поглед към него.
— Дюкянът на баща ми? — попита.
— Да. Естествено, имам предвид магазинът за продажба.
— Той няма такъв. За какво ви е необходим? — попита тя недоумяващо.
— Значи няма магазин? Много щеше да ми е приятно да си купя от него чифт ботуши. Но тогава той сигурно само поправя? Мога ли да узная къде е работилницата му?
Тя погледна изцяло объркана първо говорещия, после и Рандау, а след това по личицето й внезапно трепна неотразима прелестна усмивка.
— Адио! — успя да каже още, докато измъкваше рязко носната си кърпичка, и незабавно се отдалечи, поднасяйки я към устата.
Двамата се загледаха след нея — Хагенау с широко отворени очи. Устата му също зееше. Рандау си наложи да остане сериозен. Попита възможно по-непринудено:
— Значи това беше тя? Изглежда е една малка лудетина!
— Нищо подобно не съм забелязал.
— Но този смях?
— Аз също не мога да си го обясня. По дяволите! Значи баща й няма дюкян и сигурно е само обущар-кърпач!
— Това ти охлади чувствата, а?
— Хайде де! Все едно е дали той само кърпи или прави и нови обуща. Обущарят си е обущар. Но защо тя се разсмя? Беше точно така, сякаш се изсмя на мен! Но аз въпреки това трябва да знам дали ще отиде пак в хотела. Идваш ли с мен?
— Да.
Докато крачеха след нея, Рандау извади портфейла си и измъкна от него фотографията. Изостана половин крачка, пусна я да падне и се наведе после да я вдигне. Портфейла беше вече прибрал.
— Нещо намери ли? — попита Хагенау.
— Една снимка… ха! Познаваш ли тази тук?
— Естествено! — каза припряно Хагенау. — Дай я!
Посегна.
— Охо! Тя я е изгубила, а аз я намерих.
— Не, не! Аз съм я изтървал.
— Това едва ли е мислимо.
— О, гарантирано! Бях я пъхнал под жилетката и тя се е изхлузила.
— Под жилетката? Аз пък мисля, че би следвало да носиш тази фотография върху вярното си сърце.
— Е, ще ти кажа откровено, че държах снимката в ръката, когато ти почука. Не знаех кой идва и не ми се искаше да я види. Ето защо я мушнах под жилетката.
— Но как си се добрал до фотографията й, след като още толкова малко я познаваш?
— Хм! По един много хитроумен начин. Мое собствено изобретение. Сам го измислих. Това е моментална снимка.
— А-а, разбирам. Нагласил си фотограф на някое място, край което тя е трябвало да мине?
— Да. Наех стая с един прозорец — костваше ми пет гулдена за пет минути, фотографът — трийсет, значи всичко общо трийсет и пет.
— Скъпа фотография!
— Исках да я имам на всяка цена. Това е достатъчно. Погледни, тя влиза в хотела!
— Добре! Ще ме извиниш, но трябва да вървя. Аз нямам интереси към нея.
— Значи искаш да се сбогуваме? — попита Хагенау. — В такъв случай още веднъж сърдечни благодарности за…
— Хайде стига! Остави това! Ако смяташ, че ми дължиш благодарност, то поздрави от мен фройлайн Холм, когато я видиш. Повече не искам.
Разделиха се.
Хагенау доста време крачи нагоре-надолу, но накрая все пак изгуби търпение и се отдалечи. Не му беше приятно да заминава, след като отново бе видял любимата след четиринайсетдневно чакане, но за съжаление не можеше да промени нещата. В следобеда отиде на гарата и се настани в едно купе втора класа. Малко преди тръгването на влака чу един мъжки глас да извиква:
— Спирка Вилдау! Дамско купе!
— Дамското купе вече е пълно — отговори шафнерът.
— Тогава купе за непушачи.
— Тук! Моля!
Кондукторът отвори вратата и Хагенау съгледа за своя радостна уплаха… любимата. Нейният брат, доктор Холм, я бе придружил до гарата. Тя вече вдигаше краче да се качи, когато погледът й падна върху офицера. Веднага се дръпни назад.
— Не, не! Не тук! — извика.
— Но защо? — попита доктор Холм.
— По-късно за това! Друго купе.
— Няма да е за непушачи!
— Няма значение. По-нататък, моля!
Изчезнаха. Вратата беше отново затворена и след кратко време влакът се раздвижи. Хагенау се облегна изключително разстроен в ъгъла.
— Проклятие! — промърмори. — Закъде пътува? Защо не пожела да бъде с мен? Заради сцената в предиобеда? Сигурно!
На всяка гара поглеждаше през прозореца, но не я виждаше. Най-сетне той самият трябваше да слезе във Вилдау и едва сега се сети, че тя беше назовала тази спирка. И тя действително слезе и побърза, без да го види, към гаровата постройка.
Той я последва бавно. Беше седнала в чакалнята и той също си избра място там, но не се осмели да я заговори.
Оттук имаше връзка с пощенска кола до Бад Райтценхайн. Той си взе билет и за своя голяма радост забеляза, че тя стори същото. Трябваше да чакат. Нямаше други пасажери и когато бе даден знак за тръгване, в колата бяха съвсем сами.