Тя си беше спуснала воала пред лицето, а той се беше облегнал възможно по-далеч в единия ъгъл, за да не й се стори любопитен. Цареше дълбоко мълчание. Тя като че спеше, понеже не помръдваше. Той гледаше ръкавиците на малките й ръце и си мислеше:
„Сили небесни! Дали спи? Ще я заговоря!“ Твърдо се зарече да го направи, но не ставаше така лесно. Мисли, мисли какво да каже, ала доникъде не стигна.
Минаха през едно село. Пощенският колар спря пред странноприемницата и попита:
— Ще желаят ли дамата и господарят да слязат за малко?
— Имаме ли време? — попита Хагенау.
— За чаша бира — винаги.
— Добре! Пийте и вие една!
Събра целия си кураж и попита Хилда:
— Може би и фройлайн ще желае нещо?
— Благодаря — отговори тя.
С това разговорът беше приключен, а когато бирата беше изпита, продължиха мълчаливо както преди.
Хагенау познаваше местността и пътя. При всяко селище и махала се опасяваше, че ще се качи някой пътник. Повече от половината пътуване беше вече минало, а той още не бе направил опит да започне разговор със своята обожаема. По-добра възможност от днес въобще не можеше да има. Ето защо най-сетне взе думата.
— Фройлайн! — каза. Тя не отговори.
— Фройлайн!
Сега обърна главица към него.
— Мога ли да ви попитам закъде пътувате?
— За Бад Райтценхайн — отговори тя.
— Аз също.
Сега не му хрумна нищо повече. Правеше най-големи усилия да измъдри нещо — напразно. Дали да не подхване темата за времето? Така само щеше да се изложи. Най-сетне го озари една идея. Зарадва й се, сякаш бе открил Америка, и попита:
— Дълго ли ще останете там?
— Няколко седмици.
— Ах, това е чудесно!
Каза го с въодушевление, но отново се затвори, опасявайки се, че вече е казал твърде много. Едва когато забеляза, че след десетина минути ще достигнат целта, се взе в ръце за следващия въпрос:
— Значи се изучихте?
— Изучила съм се? — прозвуча насреща му. — В какво отношение, майн хер?
— Относно кухнята — рече той.
— Не ви разбирам.
— Е, нали досега не можехте да готвите?
— Не съм можела да готвя? Кой ви го каза?
— Научих го ей така помежду другото.
— От кого?
— От един келнер в хотел „Юнион“.
— И той ви каза, че не мога да готвя?
— Не го каза директно, но сподели, че учите готварство в хотела.
Не можеше да види през воала лицето й, но към него се разля звънлив, весел смях.
— Значи вие сте се осведомили за мен? — попита тя.
— Да — отвърна той смутено. — Позволих си го.
— Защо?
Това бе въпрос на дяволито девойче.
— Защото… защото… заради… хм-м, с намерение… по причина да имам повод… основанието всъщност беше… хм-м, да ви виждам от време на време.
— А, такава ли била работата! Искали сте да знаете коя съм?
— Да — отговори той, отдъхвайки облекчено.
— И ви казаха, че се уча там да готвя?
— … и си тръгвате вечерта в единайсет часа за вкъщи. За съжаление, точно по това време нито веднъж не ви видях. Аз чаках там… исках да кажа, няколко пъти случайно се намирах наблизо.
Тя се разсмя полугласно и попита:
— И какво име ви казаха?
— Йе… Йет… Йете.
Сега тя бързо сложи двете си ръце на устата. Тялото й потрепна, но иначе не издаде нито звук. Едва след известно време попита:
— А фамилно име не споменаха ли?
— За съжаление, не.
— Защо?
— Келнерът не го знаеше. Известно му беше само, че в кухнята ви наричат Йете.
Тя потисна смеха си.
— Да. Това име е много благозвучно.
— Мислите ли?
— Да. В него има нещо бързо, поривисто.
— И аз го намирам такова.
— Нещо свободно, подвижно. Точно такова име винаги съм желал да имам.
— Аз не.
— Наистина се срещат хора, които обявяват собственото си име за некрасиво. Може би фамилното повече ви харесва?
— То действително звучи по-добре от Йете.
— Може би и аз ще го чуя някой път?
— Възможно е, тъй като ще остана известно време тук. Но какво узнахте, моля, още за мен?
— За вас самата наистина нищо, но за баща ви. Той бил… обущар.
Хилда с усилие потисна смеха си. Мина доста време, докато съумя да каже:
— Затова значи попитахте в предобеда за дюкяна на баща ми, хер Фон Хагенау?
— Да. Как? Вие ме познавате?
— Да, казаха ми името ви. А и съм ви виждала няколко пъти. Беше през зимата. Една възрастна жена беше паднала, просякиня. Никой не й помагаше. Вдигнахте я, преведохте я през две улици до нейното жилище и й тикнахте там пет гулдена в ръката.
— Откъде го знаете? — попита той изчервен.
— Бедната жена разгласи похвалната ви постъпка. На следващото лято случайно влязохте в една къща на Алтмаркт. На двора седеше един парализиран мъж. Не можеше да се движи. Бяха го сложили там, за да подиша малко чист въздух. Вие спряхте при него, огледахте го съчувствено и сложихте в парализираната му ръка десет гулдена.