— Ах, откъде го знаете?
— Мъжът беше… А друг път срещнахте една жена с почти изцяло забулено лице. Видяхте, че е болна. Спряхте и попитахте за страданието й. Беше си мислела, че е неизлечимо болна от рак. За щастие се бе оказало, че се касае само за лишеи. Вече бе на път да се възстанови и можеше дори да излиза. Вие и на нея дадохте десет гулдена, без да ви е помолила за милостиня.
Той действително се беше изчервил от срам. Сега тя отметна нагоре воала. Офицерът видя едно розово, красиво, мило лице, от което две звездици блещукаха нежно към него. Изобщо не знаеше как стана, но внезапно доби смелост. Сега като че всичко можеше да прави и говори.
— Как научихте и това? — попита.
— Познавам жената. Казва се Вернер. А онзи парализиран мъж е моят баща.
— А… о… хиляди извинения! — изговори със затруднение Хагенау.
— Защо извинения?
— Задето съм се осмелил да му дам…
— Милостиня, искате да кажете?
— Не, не! В никой случай не бих желал да го нарека милостиня. Това би било оскърбление за вас.
— И все пак това си беше милостиня, но тя не ни оскърби. Вие я дадохте доброволно. Бяхте богат, а ние — бедни. Нямахме нищо за ядене, гладувахме и ето че така неочаквано можехме да се заситим. Все още не сме ви благодарили. Сега ви подавам ръка. Нека Бог да ви се отплати!
Протегна му малката си ръка. Той я пое и я стисна силно. Не знаеше какво да прави и какво да каже. Почувства топлота и блаженство в сърцето си. Искаше му се да целуне тази нежна ръка, а след това и момичето. Но дали то щеше да го допусне? И освен това му мина през ума, че не е възможно един оберлейтенант и кавалер да целува ръката на някакво обущарско момиче. Следствие този ход на мисълта от него се изтръгна възкликът:
— Чумата го взела! Иска ми се и аз да бях обущар! Ама и в друго отношение трябваше да бъда по-различен.
— По различен? И защо?
— Ами погледнете ме! В лицето!
Тя го погледна с искрено удивление и каза, поклащайки глава:
— Лицето ви? Какво му е?
— Толкова е грозно.
Тук момичето се разсмя весело и попита:
— Суетен ли сте?
— Никак. А и за какво ли да бъда суетен?! Но това си е човешко, на никого не му се иска да е грозен.
— Но вие не сте. Зная, наистина, че някои ви смятат за грозен…
— О, знаете?
Тя го погледна замислено в лицето. Погледът й прие особен, недефинируем израз. После отговори като под някакво бързо решение:
— Аз също се осведомих за вас, защото ни оказахте добрина. Ето как знам, че ви наричат Жерава. Невинаги можете да устоите на хазарта. Но в замяна вършите много добрини най-често без да питате дали получателят е достоен за дарението. С това искам само да ви кажа, че аз не ви намирам за грозен. И то не защото сте великодушен и милосърден. Една жена вниква в тези неща по-дълбоко от мъжа.
— Така ли разсъждавате? — попита той учудено.
— Какво ви удивлява?
— Вашият подбран начин на изразяване. Простете натрапчивостта, но… от кого сте го научили?
— От моя брат.
— Той какъв е?
— Музикант — отговори тя с лека отсянка на ирония.
— А! Той трябва да е някой начетен музикант.
— Такъв е действително.
— Къде свири?
— В залата на „Тиволи“ втора цигулка.
— Тъй, тъй. Какво имахте предвид преди малко, когато заговорихте за разликата във възприятията на двата пола?
— Исках да кажа, че мъжът, когато обича, е повече или по-малко повлиян от красотата на формите. Жената обича по-малко формите и повече съдържанието. Аз бих могла да мразя един красив мъж и да обичам някой грозен — зависи от душевните им качества.
Тогава той се наклони към нея и попита напрегнато:
— Бихте ли могли например да бъдете добра към мен?
Мислеше, че ще я постави в неловко положение, но тя отвърна с пълно душевно спокойствие:
— Да, ако бяхте обущар.
— Но така не?
— Не. Или вие бихте могли да ме обикнете, мен, обущарската дъщеря, макар че сте син на фамилия от висшата аристокрация?
Начинът й на аргументация го учуди.
— Може би въпреки това — отговори.
— Е, тогава и аз вас, може би, въпреки това — усмихна се тя, като изтегли сега ръката си, която той все още държеше.
В този миг пощенският колар наду рога. Двамата вече не бяха следили местността. Сега забелязаха, че са пристигнали в Райтценхайн.
Дойде време за раздяла. Хагенау попита бързо:
— Къде бяхте в последно време?
— Тук — отговори тя.
— Сигурно по работа?
— Разбира се — кимна момичето.