— Определено!
— Тя трябва да се е развила в истинска красавица.
— Разкошна е, казвам ти!
— Ти видя ли я?
— Вчера. Баща й е богат като крез. И имай предвид, че тя сега ще наследи цялото баронство Хелфенщайн.
— Как така?
— Родът води името Фалкенщайн. Нали така се казва и селото, край което се издига замъкът Хиршенау. Хелфенщайн сега се загубват и всички имоти се падат естествено на Фалкенщайн.
— Дали ще го дочакаме!
— В това няма никакво съмнение.
— Барон Франц фон Хелфенщайн е още жив.
— Той определено ще падне под ръката на палача.
— После налице е Улрике фон Хелфенщайн!
— Това нищо не променя. С нея ще се разплатят.
— И по-нататък се шушукат разни неща за…
— Какво се шушука?
— Че малкият Роберт бил още жив.
— Глупости! Момчето изгоря на времето. Вчера аз говорих с Фалкенщайн и всичко уредих. От теб се иска само да използваш случая.
— Дъщерята какво каза?
— Съгласна е.
— Без да ме познава?
— Виждала те е по-рано, а освен това бях взел една твоя фотография. Ти, изглежда, доста й се хареса.
— Страшно се радвам. Ти, разбира се, съзнаваш, че трябва да й хвърля едно око, преди да взема някакво решение.
— От мен да мине, макар че тук няма нищо за решаване. Ние се нуждаем от пари, Фалкенщайн ги има предостатъчно, а дъщеря му е истинска Юнона по красота.
— Ти наистина възбуждаш любопитството ми. Къде бих могъл да я мярна?
— Отсреща в Грюнбах, където сега пребивава.
— Иска ми се още днес да отскоча нататък.
Бащата разтърси енергично глава.
— Не става. Фалкенщайн отиде днес нагоре към замъка Хиршенау, за да предяви претенциите си, и ще се върне едва утре. Аз гледам на работата като уредена. Ти се жениш за красивата Теодолинде и двамата си оставаме притежатели на всичките си имоти. Най-тежка би ми била загубата на нашия красив Райтценхайн. Откак открихме и анализирахме минералните извори, на това място предстои блестящо бъдеще.
— Най-главното би било да има явни целебни резултати.
— Ние ще можем да ги докажем. Тук например има един хер Холм, бивш музикален директор, парализиран от удар. Неговият лекар дотолкова успял да го възстанови, че бе доведен в Райтцентхайн. Само от четиринайсет дни е тук, а вече се движи пъргаво като пъстърва във водата.
— Познаваш ли го лично?
— Да. С удоволствие беседвам с него. Той е един много образован мъж. Вечер седи пред вратата. Аз обикновено минавам край него и се спирам за известно време.
— Има ли той дъщеря?
— Да. Да не би да я познаваш?
— Рандау я познава. Трябва да я поздравя от него.
— За теб ще бъде удоволствие да го направиш, понеже тя е едно много очарователно момиче. Ще стане истинска красавица. Жалко, че не е богата и от аристокрацията. Бих я предпочел дори пред Теодолинде.
— Събуждаш любопитство в мен.
— И същевременно те предупреждавам. Внимавай с очите й. В тях се крие цял един свят от чистота, невинност и наивитет. Тя наистина е опасна.
— Кога би могъл да я види човек?
— Точно сега е времето, по което имам навика да си правя разходката. Ако не беше уморен, можеше да дойдеш с мен.
— Да тръгваме тогава!
— Но все пак трябва да хапнем.
— Когато се върнем.
Тръгнаха от замъка през гората, през ливадите и после през селото. Завиха край ъгъла на една от последните къщи и се озоваха пред един мъж, който седеше на пейка до вратата. До него офицерът съгледа своята красива спътница. При появата на двамата мъже тя се изправи леко изчервена, но в никой случай смутена.
— Аа, ето ги и хер и фройлайн Холм! — каза старият Хагенау. — Позволете да ви представя моя син, който пристигна днес.
Офицерът беше замрял неподвижно от удивление.
— Какво ти е? — попита баща му.
— Това ли е фройлайн Холм?
— Да.
— Значи не обу… обу…
— Обущарска дъщеря! — вметна Хилда Холм, като му протегна ръка за поздрав.
— Но, фройлайн! — каза той с укорителен тон. — Как можахте да ме заблудите!
— Аз? О, не! Аз не съм се правела на обущарска дъщеря. Вярно, нямах и наложителна причина да ви обърна внимание върху заблудата, хер оберлейтенант.
— Значи не сте се учили и да готвите?
— Не, разбира се, не — засмя се тя.
— Какво правехте толкова редовно в хотела?
— Посещавах една дама, моя приятелка, която е отседнала там.
— Но тогава не е било необходимо да оставате до единайсет часа!
— Това никога не ми е и хрумвало.
— Как? Вие сте си тръгвали по-рано?
— Винаги точно след два часа.
— Сили небесни! А аз всеки ден киснех от десет до дванайсет… А, е, на това не му е мястото тук!
Баща му слушаше удивено. Сега попита:
— Значи познаваш дамата?