— Мъжът тук в замъка ли е?
— Да.
— Я го доведете!
Управителят тръгна и скоро доведе златаря. Той първо доказа, че е съюзник на Капитана, а после бе попитан какво знае за Роберт фон Хелфенщайн.
— Той е още жив — заяви златарят убедено. — Зная го със сигурност, макар да го държат още в тайна. Когато нещастието настъпи, прочетох във вестника, че прокурорът се нуждае от домашна помощница. Незабавно му изпратих дъщеря си, за да може да узнава едно-друго. Той дори с жена си не споделя нищо, но когато при него има колеги, говорят за тези неща. Дъщеря ми се ослушва и ми ги съобщава. Роберт фон Хелфенщайн сега се казва Рихард Бертрам и живее при княз Ван Зоом. Аз го наблюдавах. Повечето време прекарва при Улрике фон Хелфенщайн или при полковник Фон Тифенбах.
— Проклятие! Той май наистина не е загинал! Да знаехме само как се е случила тая работа.
— Аз мога да ви кажа, дъщеря ми го е подслушала. Чуйте! Франц фон Хелфенщайн, който преди двайсет години още не беше Капитана, държал здраво в ръцете си ковача Волф заради контрабандата. Заставил го да подпали замъка Хелфенщайн и да се погрижи малкият Роберт да загине в пламъците. Но на Волф не му дало сърце. Той запалил, наистина, замъка, но подхвърлил в огъня трупа на едно друго момче, което откраднал за целта от неговия ковчег. То било до неузнаваемост обезобразено. Малко преди пожара Волф тайно отвлякъл малкия Роберт от замъка, а след това го отнесъл в столицата до приюта за подхвърлени деца. На врата му останала една златна верижка с медальон под формата на сърце, на който се намирали инициалите „Р.Ф.Х“. По-късно някакъв шивач на име Бертрам осиновил детето. Той кръстил момчето Рихард — по буквата „Р“ от верижката, така че законният наследник на баронство Хелфенщайн сега се казва Рихард Бертрам.
Когато Симеон свърши, Фалкенщайн беше напълно убеден, че Роберт е още жив. Той шареше вбесено из стаята и търсеше разрешение на проблема, но не намираше никакво.
— Всичко отиде по дяволите! — изскърца зъби. — Тоя шивашки хлапак ще се появи тук с химни и литаври като барон. Вече смятах, че това великолепно наследство ми е в кърпа вързано, а сега трябваше да се откажа.
— Може би не!
Златарят каза тези думи полугласно, като на себе си, ала Фалкенщайн се обърна рязко и бързо попита:
— Какво означава това?
— Че не след всеки ден настъпва вечер.
— Фразеологии.
— Аз не съм човек, който подмята празни фразеологии. Имам навика да мисля, да премислям, но пък после бързо действам. Какво сега, ако тоя Бертрам не може да докаже, че е Роберт фон Хелфенщайн?
— Та нали доказателствата са налице! Вие самият току-що разказахте как стоят нещата!
— Да. Но ако тези доказателства са фалшиви?
Фалкенщайн стана много сериозен и каза:
— Човече, вие не говорите без умисъл. Но нали се знае, че този Бертрам е момчето, което ковачът е подхвърлил пред приюта.
— Това е вярно. Но не е доказано, че той действително е малкият Роберт.
— Нали имал верижката!
— Тя не е истинска!
— Всички дяволи! Вярно ли е това?
— Да.
— Можете ли да го докажете?
— Да, аз самият, и то чрез показване на истинската верижка.
— Вие я имате? — извика баронът с трескава възбуда.
— Аз не. Но знам у кого е.
— Той трябва да я донесе!
Якоб Симеон му се ухили спокойно в лицето и каза:
— Мислите ли, че ще го направи? Та вие сте в ръцете му. Не можете да го принудите. Но може би той ще пожелае да ви я продаде…
— В такъв случай ще ви струва петдесет хиляди гулдена!
Баронът подскочи ужасено.
— Петдесет хиляди гулдена! Правилно ли чух? — попита.
— Разбрали сте ме много добре.
— Тоя човек сигурно е слабоумен! Какво ще ме ползва всъщност верижката? Нали с нея мога само да докажа, че онази на Бертрам не е истинската. А и какво ще отговоря, когато ме запитат откъде я имам, а?
Златарят направи една изключително хитра физиономия и отвърна:
— Не знаете ли?
— Не, действително не.
— Човек би трябвало само на истинската верижка да намери един Роберт фон Хелфенщайн.
Фалкенщайн рязко отстъпи три крачки назад.
— Каква… идея! — изрече бавно.
— Да. За целта се иска един млад мъж на около двайсет и три години, който…
— Мълчете! — извика баронът. — Хрумна ми нещо. Трябва да го обмисля!
Известно време крачи напред-назад безмълвно, после спря пред Якоб Симеон и попита:
— Значи истинската верижка действително е налице?
— Да.
— И тя е единственото доказателство?
— Не. Момчето е имало долни дрешки, които също носели монограма „Р.Ф.Х“. Те са останали запазени в приюта за подхвърлени деца, но сега лежат при доказателствения материал в шкафа за съдебни преписки.