Баронът поклати глава.
— Но какво сега, ако ме измамите? Кой ми дава гаранция, че верижката действително е истинската?
— Тук наистина ще трябва да разчитате на думата ми. Познавате ли вехтошаря и собственик на заложна къща Соломон Розенбаум?
— Разбира се! Нали и той беше член на бандата и работеше за Капитана като укривател.
— Е, Рихард Бертрам не знаел за произхода си. Бил беден дявол, изпаднал в парично затруднение и отишъл при Розенбаум да заложи верижката.
— Гръм и мълния! Ако Капитана знаеше това, ако си бе имал поне малка представа за нещата, тоя Рихард Бертрам щеше да се прости с живота, а аз нямаше да бера днес грижи за наследството на барон Франц!
— За съжаление нещата стоят различно. Във всеки случай Розенбаум ми донесе верижката — от време на време той работи с мен. Аз му изготвих едно копие, което се различаваше по някои незабележими промени от оригинала. Разбира се, бях прозрял старата лисица. Веднага ми стана ясно, че тук се касае за работа от особена важност, може би дори за удостоверение за произход. И така, върнах на Розенбаум две верижки — дубликата с малките отклонения и една толкова измамливо приличаща на оригинала имитация, че дори княз Ван Зоом хлътна. А истинската хелфенщайнска верижка запазих за себе си.
— Мошеник! — захили се баронът. Симеон продължи невъзмутимо:
— После научих от дъщеря ми каква цена има тази верижка и защо Розенбаум поиска да я фалшифицирам. Дъщеря му Лена се влюбила в Рихард Бертрам и давала мило и драго да го спечели. Знаела, че е намерено дете, а верижката навявала предположение, че произхожда от аристократична фамилия. Ако то се потвърдяло, той щял да остане завинаги недосегаем за нея в следствие на разделящото ги класово различие. На това трябвало да се попречи. С фалшивата верижка, така вероятно е разсъждавала дъщерята на Розенбаум, Рихард Бертрам нямал никакъв шанс да узнае и респективно да докаже своята самоличност.
— Сега Розенбаум е тикнат зад решетките, а вие си плюхте на петите.
— Не заради верижката. Никой не може да ме накаже за това, че съм изпълнил една поръчка на Розенбаум, макар и не точно според желанието му. Но аз съм вършил и други далавери с него. Ако вземе да се раздрънка, отидох, та се не видях. Имах един помощник — Август Менерт се казва — който отдавна искаше да купи фирмата ми, за да стане самостоятелен. Сега му я предложих, той плати и ето как съм свободен. Искам само още петдесетте хиляди гулдена да спечеля, след което изчезвам завинаги.
— Значи няма да смъкнете от искането си?
— Не.
— И кога трябва да ви платя?
— Ще ви направя едно предложение за разбирателство. Плащате ми половината, когато ви дам верижката, а другата половина, когато получите детските неща.
Мина доста време, докато баронът отговори:
— Сега още няма да ви давам отговор. Елате вдругиден при мен във феодалното имение Грюнбах. Там ще чуете какво съм решил и… А, май идва някаква кола!
Беше се разнесъл конски тропот. Тримата мъже приближиха до прозореца и погледнаха в двора на замъка.
— Едно открито купе — каза управителят. — Слизат трима господа. Не ги познавам.
— По дяволите! — изруга Якоб Симеон.
— Какво има? Виждали ли сте вече тези хора?
— И тримата! Какво ли търсят тук?
Златарят се беше изплашил, личеше му.
— Кои са те всъщност? — попита баронът.
— Херът с благородната осанка и уверено поведение е княз Ван Зоом. Другите двама са прокурорът, в къщата на когото прислужва дъщеря ми, и асесор фон Шуберт, който води следствието срещу барон Франц фон Хелфенщайн.
— Всички дяволи! Какво ли може да искат?
— Мен, естествено, не бива да виждат. Дайте ми някоя уединена стая, хер управител.
— Мен обаче ще видят! — каза баронът с решителен тон. — Аз съм законният наследник и ще се покажа в качеството си на такъв. Така че ще ме представите на тези трима господа!
Якоб Симеон беше заключен в една уединена стая, а другите двама се отправиха към салона.
Княз Ван Зоом имаше красиви, изключително интересни, одухотворени черти на лицето и големи: тъмни очи. Цялото му същество излъчваше спокойствие, увереност и силна воля. През ум не му мина да нареди специално да доложат за него на управителя. Просто влезе с двамата си спътници. Управителят се представи и после каза:
— Мога ли да попитам кои са господата и какво желаят от мен?
— Аз съм княз Ван Зоом — отговори благородникът. — Вероятно вече сте уведомен от съответната съдебна инстанция, че сега трябва да ръководите имението не за барон Фон Хелфенщайн, а по разпорежданията на служебна инспекция?