— Да.
— Е, днес тук ще се проведе една такава инспекция.
Когато той сега назова имената на двамата си придружители, баронът пристъпи към него и каза:
— В такъв случай сигурно ще позволите да взема участие в тази инспекция?
Не беше в състояние да овладее омразата, която изпитваше към княза, макар никога преди това да не бе го виждал. Ван Зоом го огледа с хладен, изпитателен поглед и попита:
— Кой сте вие?
— Аз съм барон Фон Фалкенщайн и се надявам, че сте чували за съществуването ми!
— Действително — отговори князът усмихнато. — Но какво общо има вашето безспорно съществуване с днешната инспекция, майн хер?
— Не се ли досещате?
— Не.
— Хелфенщайн са странична линия на Фалкенщайн!
— Това ми е известно.
— С право на взаимно унаследяване!
— Напълно вярно.
— Баронство Хелфенщайн е свободно…
— Така ли мислите? Сегашният барон е още жив!
Князът се взря проучващо в барона.
— Шири се убеждението, че той няма да живее дълго — продължи Фалкенщайн.
— А, разбирам! Вие искате да го наследите?
— Съвсем логично! Друг наследник няма!
— Е, нека първо дочакаме смъртта му, майн хер!
— Това и ще направя. Но аз при всички случаи имам правото да се грижа за работите, които по-късно ще станат мои собствени. Ако следователно възнамерявате да инспектирате, аз ще участвам.
Весела усмивка плъзна по лицето на княза, когато отговори:
— Много добре. Значи ще инспектираме и вас.
— Какви ги говорите? — попита бързо баронът. — Надявам се, не ме намирате за прекомерно забавен!
— О, не, не го мисля. Та аз изобщо не ви познавам, така че наистина не знам за какъв да ви смятам. Но, струва ми се, скоро ще бъда наясно. Вие желаете да участвате в инспекцията и аз удовлетворявам молбата ви да инспектираме заедно с вас.
— Молба? Аз в никой случай не съм молил! Знам, че съм в правата си, и следователно мога само да изисквам. Естествено, искам да инспектирам, а не да бъда инспектиран.
— Аха, така значи! Съжалявам! Ще трябва наистина да ви кажа, че ние още не сме така добре убедени във вашите права. Естествено, не бива да допуснем никаква неканена намеса. Има един параграф, който заплашва с тежко наказание всяко противопоставяне на прокуратурата! Вие тук сте напълно външен човек и нямате думата. Впрочем аз ви давам добрия съвет изобщо да се откажете. Има друг, много по-пряк наследник от вас. Ще се запознаете с него.
— Но сега още не го познавам и следователно настоявам на правото си. Когато ми представите книжата, тогава и аз ще си направя заключенията от тяхното съдържание.
Князът смръщи чело.
— Слушайте! Досега смятах искането ви за някаква глупава шега и отговарях по съответния начин. Но ако говорите сериозно, аз също така ще ви обърна сериозно внимание, че си имате работа с представители на закона, които притежават необходимата власт да придават тежест на своите разпореждания. Ние не идваме сами. До няколко минути тук ще пристигнат жандарми и ще се погрижат за всеки, който си позволява да ни досажда.
И обръщайки се към управителя, продължи:
— Въпросът днес касае убийствата на барон Бернард фон Хелфенщайн и ротмистър Фон Тифенбах. Барон Франц фон Хелфенщайн си призна деянията и ще бъде доведен тук под охрана, за да бъде разпитан на самото място. Гледайте на всички пристигнали тук господа като на гости и се погрижете за прехраната им съобразно тяхното обществено положение. Сега ни предоставете три съседни апартамента. Трябва да се подчинявате моментално на всяка наша дума. Така, сега напред!
Без да удостои повече с поглед барона, той напусна салона с асесора и прокурора. Фалкенщайн избълва едно проклятие и изръмжа:
— Проклет тип! Той е виновен за всичко, той единствено! Имало значи по-пряк наследник! Е, добре! Но този по-пряк наследник ще ви го назова аз, аз! А после… чумата го взела, какво е това? Аха, започва се!
В двора изтрополяха няколко коли. Заслизаха жандарми и съдебни служители. От една кола беше измъкната фигура, при чийто вид баронът едва не изкрещя.
Беше барон Франц фон Хелфенщайн. Наброяваше четирийсет и осем години, беше среден на ръст и строен. Фалкенщайн го познаваше като енергична личност, съзнаваща собствената си цена, чиито черти на лицето не можеха да бъдат наречени некрасиви, но в сравнение с младите години вече бяха белязани от динамичния живот и страстните пориви. Но как изглеждаше този мъж сега! Ръцете не се виждаха. Бяха пристегнати към тялото с гипсова превръзка. Носеше затворнически панталони, също такава жилетка и отгоре една подобна на чувал наметка. Лицето му беше изпито като на мъртвец, устните бяха безкръвни, а очите — дълбоко хлътнали в кухините си. До такава степен му се бе отразило увреждането на ръцете при падането от прозореца. Треската от раняването беше изсмукала раншните му сили, победила смелостта му и сломила упоритостта. Беше си признал всичко.