— Той е! — промърмори феодалният владетел. — Как само изглежда! Да, аз тук нищо не знача. Дори не желая да гледам, а ще си вървя.
Почака още малко, докато му се отдаде възможност да нареди да запретнат екипажа му, без да привлече внимание. После си замина.
С пристигането си в Грюнбах веднага потърси дъщеря си. Беше застанала пред едно достигащо до пода огледало и изучаваше лицето си.
— Татко — каза, — я погледни профила ми. Не ти ли се струва, че малко е понадебелял?
Бащата поклати глава.
— Надебелял! Надебелял! Теодолинде, що за израз!
— Добре де, не е естетичен, но правдив. Аз доста съм понапълняла. Ще трябва да започна да пия оцет и да дъвча кафени зърна. И това червендалесто лице! Приличам на някоя селска мома. Какво ли ще си помисли хер Фон Хагенау?
— Хагенау? Нещо си чула за него?
— Той е тук.
— Откъде знаеш?
— Градинарят беше в Райтценхайн и го е видял да слиза от пощенската кола. Да се надяваме, че двамата Хагенау още утре ще наминат насам. Това е стара, прочута фамилия. Партията следователно е добра, толкова повече…
— Толкова повече че трябва да разчитаме на нея! — вметна бащата в думите й. — Те искат пари, а ние искаме да засияем в блясъка на светските им връзки. Ако старият знаеше, че сме по-бедни и от него и че само благодарение постъпленията от Капитана сме съумявали да живеем съобразно общественото си положение! А сега трябва да намеря отнякъде и петдесет хиляди гулдена!
— Петдесет хи…! — думата заседна в устата й.
— Да, така е! — кимна той.
— За какво? Да не би да ги дължиш?
— Не. Това е данъкът, който трябва да платя за наследството на Хелфенщайн.
— Не те разбирам.
— Ще ти разкажа. Ти във всичко си моя довереница, така че и в тази работа мога да те посветя без колебание.
Разказа й подробно за разговора си със Симеон. Тя го изслуша внимателно и после попита:
— Какво реши?
— Още нищо. Исках да чуя първо твоето мнение.
— Това съвсем не е необходимо. Тук изцяло от само себе си се разбира какво трябва да се прави. Ние, естествено, ще използваме случая.
— Добре! Но тоя Якоб Симеон също иска да го използва. Настоява най-напред за половината сума.
— Не можем ли да го измамим, или да му измъкнем верижката?
— Въоръжен е с револвер.
— Ха! — изсмя се тя пренебрежително. — Що се отнася до това, не се страхувам. Няма защо човек да има страх от някакъв си револвер.
— Да, познавам те. Но само верижката нищо няма да ни ползва. Ние трябва да имаме и детското бельо, а без негова помощ не можем да го получим.
— Хм! Значи непременно трябва да имаме двайсет и пет хиляди. Може би после ще съумеем да го извозим с другата половина.
— Боже, мен и първата половина ми създава грижи. Откъде да вземем парите?
— Ти колко имаш?
— В касата едва ли има и пет хиляди гулдена. Това е цялото ми състояние.
Тя се загледа замислено пред себе си. После каза:
— Значи аз трябва да видя откъде да набавя парите. За да стане богат, човек трябва малко да понапълни мозъка си. Парите трябва да бъдат намерени!
— Но ще ни бъде необходим и един Роберт фон Хелфенщайн за предявител! — подметна баронът.
— Вече го имаме, и то вкъщи. Имам предвид Юлиус.
— Брат ти? Момиче, и аз вече помислих за Юлиус! — извика бащата зарадван.
— Той подхожда отлично. Точно защото е слабоумен, ще ни бъде от полза. Ти ще бъдеш негов попечител.
— И възрастта му отговаря.
— Всичко, всичко пасва!
— Но главното си остава все пак загадка!
— Имаш предвид как е стигнал до нас малкият Роберт фон Хелфенщайн?
— Да.
— Тук също ще го измислим. Не сме падали на главата си и все ще измъдрим някоя правдоподобна басня.
— Вече си помислих за нашия стар Густав. Преди да го ангажираме, той беше слуга при барон Бернард фон Хелфенщайн.
— Много правилно! Той сега е мъртъв и няма да може да реагира, ако му припишем някой номер, за какъвто не е помислял през целия си живот. Не са ли го били изпъдили?
— Да.
— Не би ли могъл от отмъщение…?
— Хм! Да, така става. Но какво ни е накарало да приемем чуждото дете? Къде тогава се е дянало нашето?
— Да, тук нещата се заплитат. Бихме могли да въвлечем в историята покойната мама. Юлиус, да речем, тъкмо тогава е умрял. Тя е премълчала смъртта му и го е подменила с чуждото момче.
— Но как сме го разбрали чак сега? — даде бащата нов материал за размисъл.