— Намерили сме в някакво старо скривалище верижката, детското бельо и едно писмо от мама. Но нека още не си трошим главите с тези работи. Има достатъчно време. Най-напред трябва да набавим парите. Тук си мисля за Отшелника.
Баронът поклати глава.
— Не става. Той няма да даде повече нито кройцер. Напоследък бях при него заради шестте хиляди гулдена, които му дължа. Той си ги иска и ме заплашва със съд.
— Ще почака. Досега аз си мълчах, но старият е влюбен в мен.
Фалкенщайн направи невярваща физиономия.
— Влюбен в теб? Луд ли е?
— Да, луд, луд от любов.
— Забелязала ли си го, или той е дръзнал да ти говори за тая работа?
— Падна на колене пред мен, призна любовта си, хълца и хленчи, обеща ми звездите от небето само да стана негова жена.
— Това е прекалено! Та той гони седемдесетака!
— Това са най-опасните мъже. Впрочем не мога да го упрекна! — Каза последните думи с циничен смях, а после продължи: — Помисли какъв човек е. Един вечен ерген, който заради своята грозота не е видял жена. Вижда ме често. Аз съм единствената, която е мила с него! При това положение не е чудо, дето си мисли, че трябва да му стана жена.
— Но той, точно той! Един буржоа без име и произход! Един човек, който се е оттеглил в някакви руини, не общува с никого, не познава друго удоволствие, освен само пари и пак пари да брои, грозен като павиан… уф!
Дъщеря му кимна и довърши:
— Наскоро искаше да ми целуне ръката. Но аз не допуснах. От яд те е заплашил със съд.
— И ти сега искаш… да му се продадеш?
— През ум не ми минава!
— Двайсет и пет хиляди гулдена! Помисли каква сума! Той няма да ти я заеме просто така от чисто обожание. Ще иска еквивалент.
— Това е моя работа. Да не говорим повече по този въпрос. Операцията е деликатна. Каквото направя, ще го направя за себе си. Впрочем ние се нуждаем от парите само за кратко време, защото се подразбира изцяло от себе си, че тоя Якоб Симеон ще трябва да ги върне. Остави и това на мен! Познаваш ме!
— Добре! Обмисли нещата и постъпи така, както ти се струва най-умно.
Той тръгна.
Двамата нямаха нито съвест, нито някакво чувство за чест. Дъщерята беше една амазонка, която искаше да бъде богата и да играе голяма роля в светското общество. Първото не беше, макар че минаваше за богата. Второто се надяваше да постигне като жена на Хагенау. Когато баща й сега я остави, тя пристъпи отново към огледалото и се заоглежда. При това си мърмореше:
— Двайсет и пет хиляди! Дали ги има в брой? Как да подхвана нещата? Ще го побъркам! Вярно, ще трябва… ох, бр-р-р… да му позволя да ме целуне! Но няма как. Вече се здрачава. Никой няма да ме види как отивам при него. Ще опитам!
Направи тоалета си, и то много прецизно, после напусна стаята. Мина през градината на имението и стигна до откритото поле, където тръгна по една тясна пътечка.
Глава 7
Странен годеж
Ставаше все по-тъмно и по-тъмно. В далечината проблясваше самотна светлина. Идваше от един от високите, тесни прозорци на старата, подобна на кула, постройка, която служеше за жилище на Отшелника. Той отново седеше в спалнята и робуваше на любимото си занимание — броенето на монети. Но ето че вън кучето залая. Дереше се, сякаш се канеше да разкъса някого, и междувременно отекна силен крясък.
— Кой ли може да е? — запита се той. — Вечерта, в тая тъмнилка? Кой се е осмелил да дойде насам? Сигурно някой крадец! Трябва да видя.
Напусна помещението, мина през всекидневната и се спусна по тясното каменно стълбище. Остави лампата на едно от стъпалата и светлината й падна върху дебелото, тежко резе, с което се залостваше масивната врата. Отвори я малко и извика:
— Кой е там?
От кучешкия лай не можа да разбере отговора, но му се стори, че чу женски глас. Заповяда на кучето да млъкне. То се подчини и Отшелника повтори въпроса си.
— Ужасно! Може би сега трябва на всичкото отгоре да бъда и разкъсана! — чу се да вика.
— Жена! — Познаваше този глас. Нещо го разтърси, сякаш през него беше преминал електрически ток. Не смееше да повярва на истината. Ето защо попита: — Как се казвате?
— По-добре ми помогнете, вместо да питате! Ох, какви болки!
Сега той напусна кулата и изтича по двора. Отвори портата в зида, застана до нея и възкликна.
— Милостива фройлайн! Това сте вие, вие!
— Да. Прогонете най-напред тая мастия!
— О, тя няма да ви стори нищо! Не се безпокойте! Но как се озовахте тук?
Беше седнала на един камък близо до портата и издаваше полугласни стенания.
— Разхождах се там отсреща, в окрайнината на гората. Видях една отровна змия и отскочих настрани. Навехнах си крака.