— Олеле! — извика той с тон на съчувствие.
— Не можех да вървя. Зачаках. Надявах се да мине някой, но това не стана.
— Да бях знаел!
— Смрачи се. Цяла нощ ли трябваше да лежа там на земята? Запълзях напред с неизразими болки. Стигнах дотук, но не мога повече!
— Аз съм на ваше разположение! Заповядайте какво да направя?
— Какво да направите? Ох, тези болки!
— Да повикам ли кола?
— Да… не… да… о, Боже, тогава ще остана сама на това уединено място! Ако… ако… Имате ли оцет?
— Оцет? Да, имам.
— Един оцетен компрес може би ще облекчи болката.
— Да, с удоволствие, веднага! Но, милостива фройлайн, в такъв случай ще трябва да си събуете обувката.
— Ах, да, не помислих за това! Да я събуя! Тук… ох!
— Ще си позволя дързостта да ви поканя!
— У вас? Там вътре?
— Да. Не се страхувайте! Ще бъдете като у дома си, като в лоното Авраамово!
Каза го много настоятелно. Красивото момиче при него, в стаята му! Затрепери в очакване, дали ще се съгласи с предложението му.
— Май не върви — отговори тя. — Не, невъзможно, не е допустимо.
— Защо?
— Така сама! При един хер!
— Заклевам ви се с хиляди свети клетви, че няма от какво да се опасявате!
— Ох, каква болка! — изстена тя.
— Виждате ли! Тук ли искате да останете да седите? Да ви нося ли?
— Не, не! — отговори със симулиран страх. — Няма да ме носите!
— Но тогава ще трябва да вървите. Опитайте поне. Моля, аз ще ви подкрепям.
Подаде й ръка и й помогна да стане от камъка.
— Става, нали? — попита. — Опрете се по-здраво на мен! Да вървим!
Тя увисна тежко на ръката му, която той обви около талията й. Крачка по крачка, тя с пъшкане, той с утехи и ободрителни думи, минаха по двора до вратата на кулата и влязоха. Той бутна резето.
— Сега накъде? — попита тя.
— Нагоре!
— Боже! По това стълбище?
— Да.
— Нима няма долу някаква стая?
— Не. Ще трябва да опитате.
— Ще умра от болки.
Мина доста време, докато стигнаха стаята. Там тя падна на канапето уж съвсем изнемогнала.
— Сега ще донеса оцета — каза той и излезе. Лицето й тутакси се промени. Усмихна се иронично и прошепна:
— Загубеняк! Каква дупка само! Но аз се нуждая от пари, пари!
Той се върна с една купа, в която беше налял оцет.
— Ето, милостива моя! — каза. — Ето и кърпи за компреса. Да го направя ли?
— Да. Аз няма да мога.
— Но обувката! Трябва да я свалите.
— Олеле! Затова не помислих. Сигурно няма да може да се измъкне.
— Ще опитаме. Позволявате ли?
— Трябва, ако искам да се избавя от болката!
Той коленичи пред нея и взе в ръка малкото й краче. Още щом я докосна, тя се разкрещя от болки. И когато започна да я събува, едва можеше да издържа. Скимтеше за милост и накрая отпусна глава. Когато обувката беше свалена, тя лежеше в безсъзнание на канапето.
— Изгуби съзнание! — каза той. — О, пак ще дойде на себе си. А сега най-напред компреса!
Свали и чорапа й.
— Не се вижда никакъв оток! — установи Отшелника. — Или стъпалото в действителност е още по-малко отколкото сега?
Натопи кърпата в оцета и я обви около крака. Тя не помръдваше. Той стана и се заслуша до устата й.
— Не се долавя дишане! — отбеляза. — Е, не е мъртва. Безсъзнанието не е опасно.
Заоглежда красивото момиче с жадни очи. Обви ръка около нея и хич не помисли повече да я освободи от прегръдката си. Забрави всичко около себе си. Тя изглеждаше толкова красива, толкова изкусителна… Не чувстваше нищо друго, освен желанието да се наслади докрай на това щастие. Отдавна беше, когато се бе опитал да спечели една жена, ала тя не искаше да знае за него.
Но той ужасно си бе отмъстил. При тази мисъл лицето му се разкриви в грозна гримаса. Ето че Теодолинде фон Фалкенщайн започна да се раздвижва. Очите й останаха затворени, но устните мълвяха неразбираеми слова.
— Къде съм? — попита тихо.
— При мен — отговори той.
— При теб! — прошушна тя.
Същевременно по лицето й прелетя щастлива усмивка. Това го увлече до такава степен, че прилепи уста към нейната за целувка.
— Любими! — промълви момичето.
Той почувства, че тя отвръща на целувката му. Това едва не го лиши от съзнание. Поиска му се да възкликне, но, разбира се, не го стори. Сигурно го смяташе за някой друг, а той не желаеше насила да прекъсне тази толкова приятна за него заблуда.
Най-сетне тя отвори очи. Погледът й първо се прикова безизразно в лицето му. После в очите й започна да се появява живец. Позна го, стресна се и поиска да се освободи от обятията му Но той я държеше здраво.
— Кой… кой сте вие? — попита несигурно.
— Аз съм, аз! — отговори Отшелника, притискайки я към себе си.