— Обратното.
— Как така? Какво искате да кажете?
— Вие външно не ме харесвате, но пък вътрешно. С вас нещата при мен стоят точно обратното.
— Аха! Харесвате ме външно?
— Да.
— Но вътрешно — не?
— Вие сте очарователна, да, дори нещо повече от красива. Но душата ви е черна.
Каза го толкова натъртено, че тя се засмя смутено и прибави:
— Като нощта или като Преизподнята!
— Приблизително така. Тя е черна, но има и благородна чернота. Ще трябва още да я проуча и по-късно ще ви съобщя преценката си.
Но той вече я беше направил, защото, когато баща му го попита по пътя за дома дали му е харесала Теодолинде, отговори:
— Никак, скъпи татко. Нейната красота прави впечатление, но това впечатление е измамливо. Тя е чисто външна. Аз я намирам пресметлива и студена и не искам да се оженя за нея.
— За Бога, ние имаме нужда от пари!
— Хм-м! Тоя хер Фон Фалкенщайн наистина ли е богат? Защо тогава носи фалшиви камъни на пръстените си? Татко, залагам си главата, че те са имитация!
Бащата опита да го разубеди, но Хагенау остана твърдо на своето становище. Но накрая все пак изяви готовност да изчака, като първо проучи красивата Теодолинде.
В предобеда на другия ден златарят Якоб Симеон поиска да доложат за него на барон фон Фалкенщайн. Беше очакван и в следствие на това веднага приет.
— Е — обяви Фалкенщайн, — реших да опитам с вас. Носите ли верижката?
— Да.
— Покажете я!
— О, моля! Имате ли парите?
— Да. Вижте тези банкноти!
Владетелят на замъка хвърли сумата на масата. Златарят провери всяка отделна банкнота. Едва ли бе считал за възможно да му бъдат наброени наведнъж толкова пари. Ето защо ги прибра удовлетворено и предаде в замяна верижката. После попита:
— Как смятате да процедираме с детското бельо?
— Днес аз и дъщеря ми ще отпътуваме за столицата. Не ми се иска да губя време. Най-добре ще е да определите къде и кога мога да се срещна с вас.
— Елате в един часа през нощта при Зеления фонтан на Алтмаркт. Там ще ме намерите. Тогава вероятно вече ще притежавам дубликатите на ключовете.
Якоб Симеон си тръгна, а баронът съобщи на дъщеря си резултата от разговора. Тя беше съгласна да го придружи до столичния град.
Но той изрази очакването, че тя не възнамерява да участва в тайното и толкова опасно начинание. Теодолинде заяви, че, напротив, това е твърдото й намерение. Баронът се изплаши от решителността, с която направи изявлението, и предупреди.
— Помисли на какви опасности ще се подхвърлиш!
— Тези опасности са същите, срещу които и ти ще се отправиш, татко!
— Има разлика. Аз съм мъж.
— Я стига! — отговори тя. — Сякаш ние жените сме чупливи! На някой чужд човек ли предпочиташ да се довериш вместо на мен? Аз те познавам. Ти не си много голям герой. Аз имам много повече кураж от теб! Не искам да те оскърбя, наистина, но няма как да не признаеш, че притежавам и повече енергия от теб. В контрабандистките ви далавери вземах значително по-голямо участие от теб. Бях нещо повече от твоя довереница. Сега снабдих парите и искам да участвам и в останалото. Но я кажи, даде ли на тоя златар двайсет и петте хиляди гулдена и получи ли верижката?
— Да.
— Покажи ми я. Трябва добре да я огледам.
Съдът беше сложил ръка върху палата на барон Фон Хелфенщайн. Двамата тайни полицаи Фридрих и Антон бяха разквартирувани тук, за да пазят имението, в което нищо не биваше да се промени. Хулда Нойман, камериерката на баронеса Нора фон Хелфенщайн, с арестуването на нейната господарка беше изгубила мястото си и сега чакаше възможност да си намери нещо подходящо. Не искаше да се ангажира като обикновена домашна помощница, но добрите предложения бяха редки. Това обаче не я притесняваше. Възнаграждението й беше добро, така че бе успяла да поспести нещичко. Ето защо можеше да издържи известно време.
Отдавна се числеше към редовните посетители на „Тиволи“. Беше миловидна и през тези вечери не й липсваха кавалери за танците. Днес пощальонът й донесе едно писмо, чийто автор бе невъзможно да бъде отгатнат. То гласеше:
„Многоуважаема фройлайн, познавам ви вече от дълго време, макар че не мога да се радвам на вниманието ви. Копнея да завържа познанство с вас и бих дал много, за да успея да спечеля любовта ви. Ако все още не сте отдала сърцето си, елате довечера отново в «Тиволи». От това ще разбера, че сте още свободна, а после няма да пропусна възможността да легна в краката ви.“
Редовете не бяха подписани. Всяко момиче се радва, когато бива харесвано. Камериерката също се зарадва, още повече че притежаваше доста голяма доза кокетство. Беше любопитна да се запознае с автора на писмото. И бездруго днес щеше да посети „Тиволи“, но сега, естествено, отиде с по-голямо желание.